ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Погледът й не му харесваше. Когато го мразеше, в очите й поне имаше живот. А сега бяха неестествено безжизнени, като мъртви.

Той стана от леглото, облече панталона и ризата си, взе ботушите и жакета и бързо излезе от спалнята. Никога вече нямаше да се върне в това студено, заплашително помещение.

В замъка на Аскот цареше дълбока тишина. Джудит стана от голямото легло и бързо облече кадифения си халат, подплатен с кожи от норка. Май никой в къщата не беше буден. Откакто Гевин я свали от коня пред прага на Аскот Касъл, тя не можеше да намери покой. Леглото беше твърде голямо и празно.

На сутринта, когато отказа да реагира на опитите му за сближение, той й заяви, че много скоро ще заминат за замъка на дедите му. Пътуваха цели два дни.

Видът на гордия замък направи силно впечатление на младата жена. Четириетажната сграда изглеждаше наистина величествена с обкованите в олово прозорци. Зад една стена цъфтяха плодни дръвчета.

Тя понечи да каже на Гевин колко харесва дома му, но той не й даде възможност да го стори. Изкрещя някакви заповеди на хората си и я остави в двора с целия багаж. Джудит беше принудена да се представи сама на новите си близки и на прислугата.

Оттогава беше минала цяла седмица. Гевин й остави достатъчно време да свикне с новия си дом. Джудит огледа новата обстановка и скоро реши, че може да бъде полезна.

Слугите не бяха свикнали да изпълняват разпорежданията на жени, но Джудит се посвети с радост на новите си задължения. Това отклоняваше мислите й от коварната Лилиан Валенс и предателството на Гевин. През деня това й се удаваше, но нощем самотата беше потискаща.

Някакви шумове в двора я накараха да се ослуша. Беше много рано и дори слугите спяха. Освен това само членовете на семейство Аскот имаха право да влизат през малката врата във вътрешността на замъка.

Първата сива светлина на деня беше твърде слаба и Джудит не можа да различи кой слезе от коня. Събра набързо полите си и хукна надолу към голямата зала.

— Внимавай, човече! — изруга Рейн. — Да не мислиш, че съм от желязо, та се отнасяш така с мен!

Джудит спря на първата площадка. Двама оръженосци внесоха девера й. Кракът му беше стегнат в дебела превръзка.

— Какво е станало? — попита уплашено тя.

— Проклетият кон! — отговори с крива усмивка Рейн. — Спъна се на прав път, посред бял ден!

Джудит забърза надолу и нареди на мъжете да го сложат в едно кресло пред камината. Раненият му крак бе вдигнат на ниско столче.

Читать дальше

— Наистина ли падна от коня? — попита дяволито тя. Челото на Рейн се разведри, на бузите му се появиха добре познатите трапчинки.

— Е, и аз имам вина. Бях се замислил и конят ми стъпи право в една заешка дупка. Паднах настрана, точно върху крака си.

Джудит коленичи до столчето и започна внимателно да развързва превръзката.