ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Какво правиш? — попита уплашено Рейн. — Лекарят вече се погрижи за счупеното.

— Искам да се уверя, че го е наместил правилно. Ако кракът не зарасне добре, можеш да окуцееш.

Той погледна за момент блестящата й разпусната коса и махна с ръка на пажа си.

— Донеси ми вино. Сигурен съм, че милата ми снахичка няма да се успокои, преди да ми причини нови болки. И събуди брат ми. Защо той да спи, когато ние сме будни?

— Той не е тук — рече тихо Джудит.

— Какво?

— Брат ти не е тук — повтори тя. Лицето й остана безизразно.

— Къде е отишъл? Толкова важна работа ли е имал, че да напусне замъка?

— Не знам нищо. Свали ме на двора и веднага потегли отново на път. Не ми каза нито дума къде отива и какво възнамерява да прави.

Рейн вдигна чашата с вино към устните си и търпеливо зачака Джудит да опипа крака му. Онзи глупак, брат му, със сигурност беше отишъл при своята уличница. Да я вземат дяволите тази Лилиан Валенс! В този момент Джудит докосна счупената кост и той стисна здраво зъби, за да не извика.

— Така си и мислех — усмихна му се сладко тя. — Този човек не разбира нищо от счупени кости. Дръжте го здраво за раменете, сега ще го наместя.

На покрива на шатрата се беше събрала толкова много вода, че започваше да се процежда през дебелия плат.

Когато по главата му закапаха капки, Гевин избухна в ядни проклятия. Този дъжд продължаваше цяла вечност. Всичко беше мокро, настроението на хората му беше под нулата. Те все по-често роптаеха, че трябва да препускат като бесни по разкаляните пътища и да понасят отвратителното време.

Гевин ги разбираше и не им се сърдеше. Той също беше недоволен. Все пак имаше причини да продължава това безкрайно пътуване.

В нощта, когато Джудит го отблъсна, той реши да й даде урок. Тогава се намираха в дома на баща й и тя се чувстваше сигурна в добре познатата й обстановка. Но какво щеше да направи сама в чуждата къща? Сигурно вече копнееше за защитата му, за силната му ръка…

При тази мисъл Гевин кимна доволно. Струваше си да понесе малко неприятности, за да я вразуми. Той беше напълно сигурен, че Джудит е проумяла грешката си и го очаква с нетърпение.

— Господарю!

— Какво има? — попита недоволно Гевин. Тези хора не го оставяха да си почине.

— Кога ще се върнем в замъка? Това време е непоносимо и…

Гевин вдигна ръка и верният му оръженосец веднага млъкна. Никой нямаше право да му се бърка. Само той можеше да вземе решение. Изведнъж лошото му настроение отлетя.

— Утре потегляме за вкъщи! — обяви тържествено той. Джудит беше сама вече осем дни. Това беше достатъчно да я направи мека и послушна.

— Моля те, Джудит… — Рейн улови ръката й и я задържа. — Вече два дни не намираш време да постоиш при мен.

— Не е вярно! — засмя се снаха му. — Снощи играхме шах и ти ме учеше да свиря на лютня.