ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Рейн продължаваше да я гледа умолително.

— Знаеш ли колко е ужасно да седиш сам! Не мога да направя и крачка с този проклет крак. Никой не иска да ми прави компания.

— В замъка живеят почти триста души. Сигурна съм, че… — Тя видя жалния му поглед и млъкна. — Е, добре, но само една игра. Знаеш ли колко работа ме чака!

Рейн засия и примъкна по-близо шахматната дъска.

— Ти играеш най-добре от всички. Пажовете ми не могат да ме победят, да не говорим за другите от свитата. Само ти успя да ме биеш. Не мислиш ли, че и ти имаш нужда от почивка? Какво правиш по цял ден?

— Трябва да създам малко ред в този запуснат замък.

— А аз си мислех, че живеем в пълен ред — промърмори Рейн и я изчака да премести фигурата. — Управителите…

— Никой не може да се грижи за управлението на имота както стопанинът. Той е длъжен да наблюдава работата на управителите, да преглежда книгите им, да следи за всичко в дома…

— Можеш ли да четеш, Джудит?

Тя го изгледа учудено.

— Разбира се! А ти нима не можеш?

Рейн вдигна рамене.

— Така и не се научих. Братята ми могат, но аз не се интересувам от книги и сметки. Още не бях срещал жена, която да умее да чете. Баща ми винаги казваше, че жените никога не могат да научат буквите.

Джудит премести още една фигура и застраши царя му.

Читать дальше

— Крайно време е да разбереш, че жената може да превъзхожда мъжа в много отношения. Дамата е по-добра дори от царя. Е, мисля, че победих.

Рейн погледна смаяно шахматната дъска.

— Толкова бързо? Това е невъзможно! Та аз изобщо не забелязах как го направи. Ти отклони вниманието ми с приказките си и не можах да се съсредоточа. — Той я изгледа сърдито. — А и кракът ме заболя отново. Знаеш ли колко ми е трудно да разсъждавам над позицията си?

Джудит го погледна загрижено, но след малко избухна в смях.

— Рейн, престани да се преструваш! Не знаех, че си толкова коварен. Крайно време е да се захващам за работа.

— Не, моля те, не ме оставяй! — Той улови ръката й и започна да целува пръстите един по един. — Толкова скучая, че се боя да не полудея. Остани още малко. Само една игра!

Джудит помилва косата му. А Рейн се разсипа в благодарности и комплименти, предназначени да я размекнат и да я накарат да остане повече. Така ги завари Гевин.

Той почти беше забравил колко красива е съпругата му. Вярно е, че вече не беше облечена в кадифе и коприна, както на сватбата, но дори в простата, плътно прилепнала рокля от синя вълна изглеждаше прелестна. Дългата коса беше сплетена в дебела плитка и й придаваше момичешки вид. Само разкошната закръгленост на тялото издаваше, че тя е жена — прекрасна жена.

Джудит първа забеляза съпруга си и усмивката й угасна. Тялото й веднага се скова.

Рейн усети, че нещо става с нея, вдигна глава и погледна право в мрачното лице на брат си.