ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Нямаше съмнение, че Гевин си е извадил погрешни заключения от малката сцена.

Джудит се дръпна настрана, но Рейн я задържа. Той нямаше намерение да се оправдава и да изглежда виновен. Много по-добре беше да нанесе първия удар и да даде добър урок на гневния си брат.

— Тъкмо се опитвах да накарам Джудит да остане още малко с мен — проговори небрежно той. — Вече два дни седя тук и съм обречен на безделие. За съжаление тя няма почти никакво време за мен.

— И опита всевъзможни трикове, за да я убедиш да остане, нали? — изръмжа Гевин, устремил поглед в хладното лице на Джудит.

Младата жена издърпа ръката си, поклони се кратко на съпруга си и проговори сухо:

— Трябва да се заема отново с работата си. — После кимна с нежна усмивка на Рейн и бързо излезе от стаята.

Рейн премина в нападение още преди брат му да се е оправил от изненадата.

— Къде беше? Женен си само от седмица! Пристигаш тук, оставяш жена си и багажа на прага на дома си и изчезваш!

— Тя очевидно се справя без усилия с новото си положение — изръмжа Гевин и се отпусна в един стол.

— Ако си решил да я обвиняваш в нещо безчестно…

— Не, няма да я обвинявам. — Гевин знаеше, че брат му никога не би направил опит да прелъсти Джудит. Само че завръщането му се оказа едно голямо разочарование. Беше очаквал нещо друго. — Какво е станало с крака ти?

Рейн изпита известна неловкост, но накрая призна на брат си, че е паднал от коня. Учудването му беше голямо, защото Гевин не му се присмя, а го изслуша спокойно и тежко се надигна от стола.

— Трябва да огледам замъка. Отсъствах дълго и сигурно има много неща за уреждане.

— Чакат те изненади! — Рейн се вгледа внимателно в шахматната дъска и се опита да си припомни ходовете на Джудит. Все още не бе проумял как го би толкова бързо. — Никога не съм срещал жена като Джудит.

Гевин изкриви уста.

— Какво може да направи една жена, и то само за седмица? Сигурно е ушила гоблен с прекрасни цветя или…

— Тя не се занимава с женски работи. Ти май нямаш понятие какво съкровище е съпругата ти, мили братко.

Гевин наистина не разбираше накъде бие Рейн. Знаеше от опит, че когато отсъства, в замъка всичко тръгва наопаки, и бързаше да се срещне с управителите.

Рейн предусещаше хода на мислите му.

— Дано намериш някоя дреболия за уреждане! — извика подире му той и избухна в смях.

Гевин излезе от къщата, все още гневен, че срещата с Джудит не беше минала според очакванията му. Надяваше се да я намери мека и покорна, а вместо това…

Когато скочи от коня в двора, толкова бързаше да види жена си, че промените в замъка не му направиха впечатление. Главата му беше пълна с образа на Джудит, разкъсваща се от мъка и копнеж.

Сега вървеше през двора и се оглеждаше, смаяно.