ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Къщичките, долепени до външната крепостна стена, бяха прясно боядисани с вар и изглеждаха чисти и приветливи. Рововете зад стената, които обикновено бяха пълни с отпадъци, бяха наскоро разчистени.

Читать дальше

Гевин спря при клетките на птиците и се огледа слисано. Тук се отглеждаха най-различни видове соколи, особено ловни и пощенски. Главният соколар беше застанал пред една греда, на която беше завързан сокол. Мъжът държеше в протегнатата си ръка стръв и бавно се движеше в кръг около птицата.

— Това някаква нова примамка ли е? — попита заинтересовано Гевин.

Мъжът на име Саймън кимна.

— Да, господарю. По-малка е от предишната и мога да я размахвам по-силно и по-бързо. Птицата е принудена да реагира по-бързо и се чувства така, сякаш лети високо в небето.

— Добра идея — отбеляза Гевин.

— Не е моя. Лейди Джудит ме посъветва да постъпя така.

Гевин не повярва на ушите си.

— Лейди Джудит е посъветвала теб, майстора соколар?

— Да, господарю — ухили се добродушно Саймън. — Вашата жена е не само красива, но и умна. Направи и други ценни предложения. Елате да разгледате новите пръчки за соколите. Сам ги изработих. Според лейди Джудит старите били неудобни и разранявали краката на животинките. Освен това са се завъдили разни гадинки.

Гевин не го последва и Саймън спря насред път. Старецът нямаше представа какво става в душата на господаря му. Гевин смаяно се питаше как Джудит бе успяла да подтикне стария, упорит соколар към такива радикални промени. Саймън не приемаше заповеди нито от баща му, нито от него.

— Няма ли да разгледате клетките, господарю? — попита отново Саймън.

Гевин поклати глава.

— Не, ще дойда по-късно. — В гърдите му бушуваше луд гняв. Джудит си въобразяваше, че има право да се разпорежда в дома му, да се меси в управлението на имотите! Това беше само мъжка работа!

— Добър ден, господарю! — извика една слугиня и когато Гевин я измери с мрачен поглед, се изчерви чак до корените на косата си. След малко събра смелост, приближи се и направи дълбок реверанс. — Казах си, че искате нещо освежително…

Гевин се усмихна. Най-после да срещне една жена, която знае къде й е мястото. Отпи голяма глътка от поднесената му чаша и погледна слугинята дълбоко в очите. Много скоро обаче вниманието му се насочи към напитката.

— Много добро питие. Откъде е?

— Горски ягоди, прясно откъснати. Сварени с ябълковото вино от последната година. Сложихме и малко канела.

— Канела ли?

— Да, господарю. Лейди Джудит я донесе със зестрата си.

Гевин върна празната каничка на слугинята и се намръщи още по-грозно. Обърна й гръб и продължи пътя си. Гневът му заплашваше да избухне. Май всички тук бяха полудели! Той се запъти с големи крачки към другия край на двора, където беше ковачницата.