ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Очевидно тя беше единственото място, където можеше да бъде сигурен, че няма да се сблъска с нововъведенията на жена си.

Ала и тук го очакваше изненада. Ковачът, едър мъж с мускулести гърди, седеше до прозореца и шиеше.

Гевин го изгледа смаяно.

— Какви са тези нови моди? — попита гневно той. Мъжът се усмихна и вдигна две парчета кожа.

— Само ги погледнете, господарю. Използваме ги за броните вместо шарнири. Така стават много по-гъвкави. Умно измислено, нали?

— Кой ви даде тази идея? — процеди през здраво стиснатите си зъби Гевин.

— Лейди Джудит — отговори спокойно ковачът и учудено вдигна рамене, когато господарят му изскочи като вихър от ковачницата.

Тази жена е цяло мъчение! Въвежда промени в дома ми, без да си даде труд да помоли за съгласието ми. Замъкът е мой. Аз заповядвам тук. Ако се правят промени, то става само след моето нареждане.

Гевин намери жена си в склада, голямо помещение в близост до църквата. Поради опасността от пожар кухненското крило беше изнесено извън къщата.

Джудит беше заровила ръце до лактите в бъчва с брашно. Гевин се изстъпи пред нея и сложи ръце на кръста си.

— Какви ги вършиш! — изкрещя извън себе си той.

Джудит се изправи бавно. Макар че Гевин я надвишаваше с цяла глава, на лицето й нямаше и следа от страх.

— Това е моят дом! — изрева като бесен той.

— Твоят дом? — Гласът й звучеше съвсем спокойно. — А коя съм аз? Може би слугиня в кухнята? Как разговаряш с мен?

Слугинчетата се изпокриха по ъглите. Страхливите им погледи бяха устремени любопитно към Джудит и Гевин. Любопитството беше по-силно от страха. Не биваше да пропуснат нито една подробност от тази интересна сцена.

— Ти си моя съпруга, но не ти позволявам да се месиш в делата ми! Нямаш право да даваш нареждания на ковача и соколаря. Това не ти подхожда.

Джудит го гледаше без капка вълнение.

— Тогава ми кажи какви са задълженията на съпругата и аз ще се постарая да отговоря на очакванията ти.

Читать дальше

За момент Гевин се слиса, но бързо се овладя.

— Гледай си женската работа! — изръмжа той. — Плети и ший. Наглеждай какво се върши в кухнята. И си приготвяй кремове за лице.

Сега вече Джудит се ядоса. Очите й заблестяха като злато.

— Кремове за лице, значи? — изфуча вбесено тя. — За толкова грозна ли ме смяташ? Това ли е, от което се нуждая? Може би трябва да си приготвя и мазило за миглите? Или руж за бледите ми бузи?

Гевин отново загуби ума и дума, но пак успя да се овладее.

— Не съм казал, че си грозна. Просто не искам да принизяваш ковача ми до положението на шивач.

Джудит вирна брадичка и устните й се опънаха в тънка линия.

— Добре, повече няма да му досаждам. Нека броните ви останат и занапред сковани и неудобни. Какво още ще ми заповядаш?

Гевин прехапа долната си устна. Разговорът вземаше обрат, който му беше неприятен.