ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Кафезите на соколите… — започна нерешително той.

— Значи искаш птиците ти и занапред да страдат от болести и да си нараняват крилата. Много добре. Има ли и друго?

Гевин не знаеше какво да отговори. Стоеше и я гледаше и се чувстваше като истински глупак.

— Значи за в бъдеще ще си приготвям кремове за лице, за да крия грозотата си. Ще ви послушам, господарю — заключи тържествено тя и направи дълбок реверанс.

Гевин я сграбчи за раменете и я вдигна. Улови брадичката й и я принуди да го погледне.

— По дяволите, Джудит, ти не си грозна. Ти си най-красивата жена, която са виждали очите ми. — Погледът му се впи в примамливо червените устни.

Лицето й омекна, гласът й също прозвуча примирително:

— Тогава ще трябва да напрегна слабия си разум, за да си измисля по-добри занимания.

— Точно така — съгласи се задавено Гевин. Близостта й го изкарваше от равновесие.

Джудит се усмихна сладко.

— Преди това обаче бих желала да поговоря с ковача за новите върхове на стрелите…

Гевин примигна смаяно. Отново не можеше да повярва на ушите си. Пусна я рязко, тя политна назад и едва не се удари в бъчвата с брашно.

— Забранявам ти! — изкрещя като бесен той.

— Подчинявам се, повелителю мой — отговори с нежна усмивка тя.

Гевин се врътна и изскочи като луд от склада.

Рейн седеше в сянката на стената, протегнал счупения си крак. Пиеше с наслада от новата напитка на Джудит и си хапваше дребни сладки, току-що извадени от пещта.

През цялото време той наблюдаваше брат си и на моменти едва успяваше да удържи смеха си. Движенията на Гевин изразяваха кипящия в гърдите му гняв. Той беше възседнал коня си и препускаше, сякаш го гонеше самият дявол. Добре, че нещастното чучело, върху което изливаше гнева си, беше от слама.

Сцената в кухнята се разпространи със светкавична бързина из целия замък. А утре със сигурност щяха да я разказват на кралската трапеза в Лондон.

Рейн изпитваше малко съжаление към нещастния си брат, макар да разбираше, че той си заслужава урока. Нямаше нищо по-лошо от това да станеш смешен в очите на някоя жена. Не дай си Боже пък на собствената си.

— Дай малко почивка на бедното животно и ела при мен! — подвикна той на брат си.

Гевин се вслуша в съвета му едва когато конят му се обля в кървава пот. Той скочи от седлото, хвърли юздите на пажа си и закрачи уморено към сянката на стената.

— Заповядай, пийни — покани го с усмивка Рейн.

Гевин надигна с благодарност каничката, но я помириса недоверчиво и спря.

— Пак ли новата й напитка?

Тонът му беше толкова рязък, че Рейн неодобрително поклати глава.

— Да, Джудит я приготвя сама.

Гевин махна на пажа си.

— Иди и ми донеси една бира от мазето! — заповяда сърдито той.

Рейн понечи да каже нещо, но видя как тялото на брат му се скова и се отказа.