ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Да, един ден тя щеше да го моли да я люби…

Най-после щеше да я подчини на волята си. И тогава щеше да има всичко, което искаше: да обича Лилиан и да прекарва нощите си с Джудит.

След банята той облече чисти дрехи и възвърна поне част от обичайната си бодрост. Самочувствието му беше пострадало сериозно, но мисълта, че скоро ще покори красивата си съпруга, го окриляше.

Той намери Джудит в оборите да говори успокоително на един кон, докато ковачът го подковаваше.

Първата мисъл на Гевин беше да й изкрещи, че е опасно, че животното може да се уплаши и да я ритне. Много скоро обаче той забеляза, че жена му разбира конете и те не се боят от нея.

— Нашите животни са малко диви — проговори тихо той и пристъпи към нея. — Но виждам, че ти се справяш учудващо добре.

Джудит се обърна рязко и го изгледа недоверчиво. Животното сякаш усети нервността й, подскочи и вдигна високо предните си крака. Ковачът едва успя да се хвърли в ъгъла.

— Дръжте го по-здраво, милейди! — нареди строго той, без да се обръща. — Имам още доста работа с подковата и не мога да си губя времето.

Гевин се ядоса. Ковачът си позволяваше да говори с жена му така, сякаш имаше насреща си обикновена слугиня! Ала Джудит изобщо не се засегна от поведението му.

— Няма нищо, Уилям, ще се оправя! — извика успокоително тя, дръпна по-силно юздата и нежно помилва муцуната на коня. — Нарани ли те?

— Не! — изръмжа ковачът. — Ето, готов съм — обади се след малко той. Обърна се и като позна Гевин, попита уплашено:

— Какво правите тук, господарю? Мога ли да направя нещо за вас?

— Да. Можеш да ми кажеш откъде си взел правото да даваш заповеди на своята господарка.

Уилям го погледна смутено и се изчерви. Джудит побърза да му се притече на помощ.

— Той го прави само когато е нужно — отговори с мека усмивка тя. — А сега върви да се погрижиш за другите коне, Уилям.

Мъжът се подчини веднага. Джудит се обърна отново към Гевин и в погледа й блесна упоритост. Учудването й беше голямо, когато той реагира с усмивка.

— Не съм дошъл да се карам е теб — обясни тихо той, улови ръката й и я привлече към себе си. — Исках да те попитам дали желаеш да приемеш един подарък. Виждаш ли онзи жребец?

— Черния? Да, познавам го добре.

— Баща ти не ти даде нито един кон…

— Той е готов да се раздели по-скоро с парите си, отколкото с някой от конете — усмихна се горчиво Джудит и си припомни зестрата си. Десетки коли с багаж бяха пристигнали в Аскот Касъл. Но нямаше нито един кон.

— Жребецът е баща на няколко прекрасни кобили. Отглеждат ги селяните в един двор наблизо. Мислех, че ще ти е приятно да отидем там и да си избереш онази, която ти хареса най-много.

Читать дальше

Джудит не разбра откъде дойде тази внезапна любезност, но държанието му й хареса.

— Достатъчни са ми и тези кобили — отговори спокойно тя.