ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Гевин помълча малко, гледайки я втренчено.

— Толкова ли ме мразиш? Или може би те е страх от мен?

— Не ме е страх! — отговори рязко Джудит и вирна брадичка.

— Ще дойдеш ли с мен?

Тя отговори на погледа му и кимна бавно. Гевин се усмихна с искрена нежност. Отдавна не беше й се усмихвал така — още от сватбения ден.

— Утре рано отиваме при селяните — заключи той и бавно напусна обора.

Джудит се взираше замислено в широкия му гръб. Какво ли замисляше съпругът й? Защо искаше да й направи подарък? Но нямаше много време да размишлява над поведението му. Чакаше я още много работа.

Голямата зала беше осветена от огъня в грамадната камина. Някои от предпочитаните оръженосци на братята Аскот седяха пред камината и играеха карти или шах. Други се бяха изтегнали по диваните и дремеха.

Джудит и Рейн седяха в другия ъгъл на помещението.

— Изсвири ми песента, моля те — рече Джудит. — Много добре знаеш, че нямам никаква музикална дарба.

Рейн взе няколко акорда на тумбестата си лютня и погледна с възхищение красивата си снаха. Сиянието на огъня позлатяваше косата й. Той я обожаваше не само заради красотата й. Джудит беше съвсем различна от жените, които беше срещал. Тя беше честна, умна и дружелюбна. Той съзнаваше, че е на път да се влюби до полуда в нея, и това го безпокоеше. Трябваше да се махне веднага след като кракът му заздравееше.

Рейн хвърли мрачен поглед към Гевин, който се беше облегнал на вратата и не откъсваше очи от жена си.

— Гевин, защо ти не й изсвириш нещо? — попита с лека усмивка той. — Кракът ме боли и ще ми бъде много трудно да се съсредоточа.

Гевин се раздвижи и на лицето му се изписа усмивка.

— Значи тя не знае да свири? — промърмори той. — Е, радвам се, че има поне едно нещо, което не умее. — Той помълча малко и избухна в смях. — Знаеш ли, че днес заповяда да изчистят езерцата с риба? Сигурно е предполагала, че ще намери съкровище.

В този миг Джудит се надигна и Гевин млъкна.

— Моля да ме извините — проговори спокойно тя. — Много съм уморена и бих желала да си легна. — Тя кимна с усмивка на двамата братя и излезе от залата.

Усмивката на лицето на Гевин угасна и той се отпусна тежко на един стол. Рейн го наблюдаваше с искрено съчувствие.

— Смятам утре рано да потегля към имението си — оповести след малко той. Гевин очевидно не го чу, затова Рейн махна на един паж, който дотича, за да му помогне да се прибере в стаята си.

Джудит стоеше насред спалнята си и се оглеждаше недоволно. Съпругът й се беше завърнал и двамата трябваше да споделят брачното легло. Гевин беше господар на този дом и имаше пълното право да спи тук. Но той не го направи.

Тя се съблече бързо, пъхна се в леглото и се зави до брадичката. Тъй като й се искаше да се наслади още малко на самотата си, бе отпратила слугините.