ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Все си мислех, че монахините прекарват дните си в молитви и…

Джудит се засмя. Вече започваше да се разсъмва. Небето на изток се оцвети в розово. Слугите от кухнята се събуждаха.

— Повечето мъже са убедени, че най-лошото за една жена е да остане неомъжена. Ала животът на монахинята в никакъв случай не може да бъде наречен еднообразен. Спомни си само манастира „Света Ана“. Как мислиш, кой се грижи за земите му?

— Никога не съм си задавал този въпрос.

— Абатисата управлява имотите съвсем сама. Тя е толкова богата, че може да се мери дори с краля. Вашите земи и тези на баща ми са само малка част от безкрайните имоти на манастира. Миналата година двете с мама гостувахме там и можах да се убедя със собствените си очи, че абатисата няма нито минута за шиене и плетене… — Джудит говореше с мека ирония.

Гевин избухна в смях, защото веднага разбра намека й.

— Добре ме подреди — рече тихо той и си припомни как Рейн му беше разказвал за духовитите й забележки. — Имах нужда от този малък урок.

— Учудвам се, че знаеш толкова малко за манастирите. Нали сестра ти е монахиня.

При споменаването на Мери очите на Гевин заблестяха.

— О, знаеш ли, не мога да си представя как Мери управлява манастирските имоти. Още като дете тя беше плаха и изглеждаше някак си… неземна. Всички вярвахме, че е дошла от друг свят.

— Затова й позволихте да отиде в манастира, така ли?

— Тя сама пожела. Когато поех наследството, тя ни напусна. Помолих я да остане, дори й обещах, че няма да я принуждавам да се омъжва, ако не желае. Но тя предпочете да отиде в манастир.

Гевин се взираше настойчиво в лицето на жена си. Не можеше да си представи, че красавица като нея би могла да живее зад високите манастирски стени. Утринното слънце позлатяваше гъстите къдрици. Днес в погледа й нямаше омраза и сърцето му заби като лудо.

— Ох! — Джудит разкъса магията с болезнения си вик. В пръста й се бе забило трънче.

— Дай да видя! — Гевин улови ръката й. На пръста й имаше капка кръв. Той го вдигна към устните си, изсмука кръвта и втренчи поглед в очите на жена си.

— Желая ви добро утро!

Двамата отскочиха един от друг и стреснато погледнаха нагоре. Рейн се беше изправил до прозореца на стаята си и им махаше с ръка.

— Съжалявам, че попречих на уединението ви — ухили се той. — Само че моите момчета са ме забравили. Никой не се сеща, че съм затворник в стаята си с този проклет крак.

Джудит се изчерви и наведе глава. После издърпа ръката си и стана.

— Отивам при него — обясни тихо Гевин. — Решил е днес да замине за имението си. Ще му помогна да си събере багажа. После ще отидем при селяните, както се уговорихме.

Джудит кимна, без да го погледне.

— Май напредваш в ухажването на красивата си съпруга — отбеляза иронично Рейн, когато брат му влезе в стаята.