ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Прекрасно е да имаш собствен кон, каза си тя и се засмя. Подкара кобилката в лек тръс, докато стигнаха до разклона. Десният път водеше към замъка, а левият — към гората, ловната територия на семейство Аскот.

Без да мисли много, Джудит обърна кобилата към гората. Беше прекарала твърде много време в замъка и сега искаше да се наслади на свежия горски аромат и буйната зеленина. В гората растяха стари букове и дъбове.

Тя продължи пътя си, без да погледне дали Гевин я следва. Пусна коня в галоп и изпита чувство на освобождение.

Увеличи още повече скоростта, за да изпита и себе си, и коня. Инстинктът й подсказваше, че кобилата се наслаждава на бързата езда не по-малко от нея.

— Задръж малко, миличка — прошепна тя, когато навлязоха в старата гора. Кобилата се подчини веднага.

Земята беше като мек килим и дебелата трева заглушаваше тропота на копитата. Джудит вдъхваше дълбоко ароматите на гората и не следеше накъде върви кобилата.

Чу шум от водопад и се запъти нататък. Ала не намери водопад, а буйно горско поточе, което си пробиваше път през храсталаците. Слънцето рисуваше причудливи шарки по крайбрежните камъни.

Джудит слезе и поведе коня към потока. Животното се напи до насита, после новата господарка откъсна снопче трева и изтри внимателно запотения му гръб.

Беше толкова вдълбочена в работата си, че не видя как кобилата тревожно наостри уши и затропа с копита.

— Спокойно, няма нищо — проговори небрежно тя и помилва копринената й грива. Ала кобилата отметна глава назад и изцвили пронизително. Чак тогава Джудит се обърна стреснато. Посегна слепешком към юздите, но не намери нищо.

На полянката беше излязъл огромен глиган. Беше ранен и малките му очички бяха замъглени от болка.

Джудит се опита отново да улови юздите на коня си и точно в този момент глиганът подуши следата й. Кобилката изпадна в паника, повдигна се на задните си крака и препусна без посока.

Читать дальше

Ужасена, Джудит събра полите си и се втурна да бяга. Глиганът беше по-бърз от нея и с два скока я настигна в самия край на полянката. В последната секунда тя успя да се улови за един клон и се изтегли нагоре по стъблото на един дъб. Вкопчи се като удавница в яките клони и се постара да остане неподвижна, докато разяреното животно бясно удряше с муцуна по ствола.

Най-после Джудит успя да намери опора за краката си и се изкатери още по-нагоре. Спомни си колко обичаше да се катери като дете и се зарадва, че все пак има някаква полза от упражненията.

Макар че беше на сигурно място, тя продължаваше да трепери от страх пред побеснялото животно, което люлееше дървото с непрекъснатите си удари.

— Ще се разделим на групи и ще тръгнем да я търсим — обясняваше мрачно Гевин.

Джон Басе, който стоеше до него, вдигна безпомощно рамене.