ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Не сме достатъчно, затова няма да вървим по двойки — продължи Гевин. — Сигурен съм, че жена ми не е стигнала далеч.

Гневът му бушуваше с пълна сила. Джудит беше препуснала към гората, без да помисли, че отива в непознато място и че още не е свикнала с коня си.

Той остана при хората си, уверен, че щом стигне до края на гората, тя ще се върне. Затова и когато тя изчезна по горската пътека, в началото не предприе нищо, за да я спре. А сега… Откога я търсеха, но тя сякаш беше потънала в земята.

— Ти ще вървиш на север, Джон. Одо, ти претърси южния край на леса. Аз ще остана по средата.

В гората цареше тишина. Гевин се вслушваше напрегнато да чуе виковете на жена си. Познаваше добре ловната си територия и предположи, че конят й се е запътил към водата.

Отново и отново я викаше по име, но никой не му отговаряше. Изведнъж жребецът му наостри уши. Ноздрите му затрептяха. Животното беше обучено за лов и Гевин разбра, че е усетило някакъв дивеч.

— По-късно, добричкият ми, не сега! — опита се да го успокои той и го потупа по шията. Конят обаче отказа да се подчини на юздите. Гевин смръщи чело и се остави на желанието му. Скоро чу злобното пухтене на глиган, а след малко видя и самия дивеч. Щеше да го заобиколи, ако не беше открил нещо синьо в клоните на дървото.

— По дяволите! — промърмори той. Джудит беше нападната! — Не се плаши! — изкрещя той. — Ей сега ще дойда при теб. — Отговор не последва.

Конят му сведе глава, очаквайки неизбежната битка. Гевин извади меча си. Жребецът беше отлично обучен и знаеше какво трябва да направи. Втурна се в луд галоп и мина непосредствено до глигана. Гевин се приведе и замахна с все сила. Мечът се заби дълбоко в гърба му. Раненото живото изхърка задавено и се свлече на земята, като риеше безпомощно с предните си крака.

Гевин скочи светкавично от седлото и захвърли меча. Погледна към Джудит и се смая. Очите й бяха потъмнели от безименен ужас. Никога не я беше виждал такава.

— Няма нищо, Джудит, всичко свърши. Глиганът е мъртъв. Вече нищо не може да ти стори. — Не, страхът й нямаше нищо общо с глигана. Щом бе успяла да се покачи на дървото, тя беше на сигурно място.

Джудит се взираше в мъжа си, но погледът й сякаш минаваше през него. Цялото й тяло беше сковано.

— Джудит! — извика остро той. — Ранена ли си?

Тя не го чуваше. Очите й оставаха странно безжизнени.

— Скочи, аз ще те поема! Няма опасност — проговори меко Гевин и протегна ръце. — Пусни клона и скочи. Ще те хвана, ще видиш.

Тя не се помръдна.

Гевин погледна мъртвия глиган, после отново вдигна глава към жена си. Нещо я беше уплашило до смърт, но какво?

— Джудит! — извика отново той и застана така, че тя да го погледне. — Да не би да те е страх от височината? — Не беше много сигурен, но му се стори, че е забелязал слабо кимване.