— Не сме достатъчно, затова няма да вървим по двойки — продължи Гевин. — Сигурен съм, че жена ми не е стигнала далеч.
Гневът му бушуваше с пълна сила. Джудит беше препуснала към гората, без да помисли, че отива в непознато място и че още не е свикнала с коня си.
Той остана при хората си, уверен, че щом стигне до края на гората, тя ще се върне. Затова и когато тя изчезна по горската пътека, в началото не предприе нищо, за да я спре. А сега… Откога я търсеха, но тя сякаш беше потънала в земята.
— Ти ще вървиш на север, Джон. Одо, ти претърси южния край на леса. Аз ще остана по средата.
В гората цареше тишина. Гевин се вслушваше напрегнато да чуе виковете на жена си. Познаваше добре ловната си територия и предположи, че конят й се е запътил към водата.
Отново и отново я викаше по име, но никой не му отговаряше. Изведнъж жребецът му наостри уши. Ноздрите му затрептяха. Животното беше обучено за лов и Гевин разбра, че е усетило някакъв дивеч.
— По-късно, добричкият ми, не сега! — опита се да го успокои той и го потупа по шията. Конят обаче отказа да се подчини на юздите. Гевин смръщи чело и се остави на желанието му. Скоро чу злобното пухтене на глиган, а след малко видя и самия дивеч. Щеше да го заобиколи, ако не беше открил нещо синьо в клоните на дървото.
— По дяволите! — промърмори той. Джудит беше нападната! — Не се плаши! — изкрещя той. — Ей сега ще дойда при теб. — Отговор не последва.
Конят му сведе глава, очаквайки неизбежната битка. Гевин извади меча си. Жребецът беше отлично обучен и знаеше какво трябва да направи. Втурна се в луд галоп и мина непосредствено до глигана. Гевин се приведе и замахна с все сила. Мечът се заби дълбоко в гърба му. Раненото живото изхърка задавено и се свлече на земята, като риеше безпомощно с предните си крака.
Гевин скочи светкавично от седлото и захвърли меча. Погледна към Джудит и се смая. Очите й бяха потъмнели от безименен ужас. Никога не я беше виждал такава.
— Няма нищо, Джудит, всичко свърши. Глиганът е мъртъв. Вече нищо не може да ти стори. — Не, страхът й нямаше нищо общо с глигана. Щом бе успяла да се покачи на дървото, тя беше на сигурно място.
Джудит се взираше в мъжа си, но погледът й сякаш минаваше през него. Цялото й тяло беше сковано.
— Джудит! — извика остро той. — Ранена ли си?
Тя не го чуваше. Очите й оставаха странно безжизнени.
— Скочи, аз ще те поема! Няма опасност — проговори меко Гевин и протегна ръце. — Пусни клона и скочи. Ще те хвана, ще видиш.
Тя не се помръдна.
Гевин погледна мъртвия глиган, после отново вдигна глава към жена си. Нещо я беше уплашило до смърт, но какво?
— Джудит! — извика отново той и застана така, че тя да го погледне. — Да не би да те е страх от височината? — Не беше много сигурен, но му се стори, че е забелязал слабо кимване.






