ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Джудит Рейвдаун вдигна глава от книгата и погледна към баща си. Майка й седеше до нея, но дори да беше сама, Джудит нямаше да се страхува от мъжа, който през всичките тези години се стараеше да й вдъхва само страх. Очите му бяха кръвясали и легнали дълбоко в орбитите. Джудит знаеше, че мъката по любимите му синове бе направила лицето му мрачно и затворено. Двамата й братя бяха необуздани, диви мъже — точни копия на баща си. Джудит разглеждаше Робърт Рейвдаун по-скоро с любопитство, отколкото със страх. До днес той не беше обръщал особено внимание на дъщеря си. Беше престанал да се интересува от жените след смъртта на първата си съпруга и бе побеснял, когато втората му роди само една дъщеря. — Какво искаш? — попита спокойно Джудит. Робърт се взираше в дъщеря си, сякаш я виждаше за първи път. Момичето беше израсло в пълно уединение, в отредените за нея и майка й помещения, между книгите и гергефите си. Той я огледа внимателно и доволно установи, че тя изглежда точно като Хелън в младостта си. Джудит имаше същите невероятни очи като майка си — златни ириси, които щяха да подлудяват мъжете. Той ги намираше по-скоро обезпокояващи. Тежката й коса беше наситено кестенява. Челото й беше високо и зад него се криеха ум и енергия. Брадичката беше решителна и упорита. Носът й беше прав, устните пълни и червени. Много добре, каза си доволно той. Тя ще стане добра съпруга. Красотата й му идваше тъкмо навреме. — Ти си единственото дете, което ми остана — заговори бавно той. Гласът му потреперваше от гняв срещу неумолимата съдба. — Затова трябва да се омъжиш и да ми родиш внуци. Джудит го изгледа ужасено. Да се омъжи? Майка й я беше подготвила за живот в манастира. Направи го не защото момичето обичаше да се моли и да пее набожни песни, а защото това беше единственият възможен път за н

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Още през онази първа нощ той я помоли да стане негова жена. Лилиан го погледна изненадано, но бързо сведе глава и прошепна, че трябвало да попита баща й.

Рано на следващия ден Гевин се яви пред Никълъс Валенс и го помоли за ръката на дъщеря му. Старият пияница му отказа под предлог, че Лилиан е още малка и майка й има нужда от нея. Отговорът прозвуча така, сякаш му беше внушен от някого. Той се опита да разубеди Валенс, но не успя.

Разочарован и гневен, че не може да получи жената, която иска, Гевин потегли към къщи. Веднага след като навлезе в гората, срещна Лилиан и сърцето му заби като лудо. С разпуснатите си коси и синята кадифена рокля тя представляваше зашеметяваща гледка.

Когато й разказа, че баща й го е отблъснал, в очите й заблестяха сълзи. Гевин веднага скочи от коня и я грабна в прегръдката си, за да я утеши.

И сам не знаеше как се стигна до това. Страстта ги тласна към лудост. Преди да се опомнят, двамата лежаха голи в тревата и се любеха…

Гевин се вслуша в нощната тишина. Острият му слух улови глух тропот на копита. Най-после! Лилиан идваше! Той се втурна да я пресрещне и тя се плъзна от гърба на коня в обятията му.

— Гевин — прошепна страстно тя. — Любов моя! — После се вкопчи в него като удавница.

Гевин помилва бузата й и усети горещите й сълзи. Притисна я толкова силно до себе си, че тя извика от болка.

— Какво има? Кой ти е причинил зло?

Читать дальше

Лилиан играеше много умело и отчаянието й изглеждаше почти истинско. В тази тъмна нощ никой нямаше да забележи, че сълзите й са подправени.

— Това е… мъчение! Не знам как ще го понеса — изхълца задавено тя и вдигна поглед към лицето му.

— Значи е вярно? — процеди през здраво стиснатите си зъби Гевин и брадичката му побеля.

Лилиан изтри сълзите си и отново сведе глава.

— Баща ми е твърдо решен да ме омъжи. Няколко дни отказвах да се храня и той… о, просто не мога да ти кажа какво ми направиха. Страшно ми е дори да си го помисля!

Лицето на Гевин се вкамени.

— Отивам при него!

— Не! — изпищя тя и се вкопчи в ръката му. — Не бива да го правиш. Вече е много късно. Годежът е решен. Никой не може да спре баща ми.

— Как не го е грях да даде собствената си плът и кръв в ръцете на мъж като Чатауърт! — изсъска вбесено Гевин.

Лилиан пророни още няколко сълзи и заговори задъхано:

— Той не иска да стана твоя жена. Нали сам го чу от устата му? Как да му попреча? Принуждават ме да се омъжа за човек, когото не обичам! — Тя изглеждаше толкова нещастна и толкова сладка, че Гевин отново я притисна до гърдите си.

— Не знам как ще понеса живота без теб — захълца сърцераздирателно тя. — Ти си светлината на живота ми. Без теб не мога дори да дишам. Ако не те виждам, сигурно ще умра.

— Не говори такива неща! Ти няма да ме загубиш. Знаеш, че те обичам също така силно, както и ти мен.