Яркочервените кепенци изпъкваха страхотно на фона на прясно варосаната фасада. Нарсис, като не преставаше да мърмори под сурдинка за проточилите се студове, донесе свежи коренчета мушкато от градината си, за да го засадя в сандъчетата. И двамата си тръгнаха с подобни „валентинки“, заекващи от вълнение и радост. От там нататък, като не се брои групичката ученици, не се забелязваше голям наплив. Винаги става така, когато в малко село като Ланскене отваря нов магазин. В подобни ситуации има строги правила за поведение, хората са резервирани, преструват се на безразлични, въпреки че вътрешно изгарят от любопитство. Една възрастна дама се осмели да прекрачи прага, облечена в традиционните черни дрехи на селска вдовица. Мургав червендалест мъж купи три еднакви кутии, без изобщо да попита какво има вътре. След което с часове не се появи жива душа. Не бях изненадана — хората се нуждаят време, за да свикнат с промяната. Засякох няколко коси погледа към витрината, но никой не изглеждаше склонен да прекрачи прага. Въпреки преднамерената незаинтересованост обаче усетих някакво раздвижване, пришепнати разговори, повдигнати пердета, набиране на смелост. И когато накрая дойдоха, бяха цяла тълпа: седем-осем жени, сред които и Каролин Клермон, жената на дърводелеца. Деветата, дошла някак извън групата, остана отвън, лицето й почти опираше във витрината. Беше жената с карираното палто.
Читать дальше
Дамите огледаха всичко, кикотеха се като ученички, замаяни от колективната си разюзданост.
— И сама ли приготвяте всичко? — попита Сесил, собственичката на аптеката на главната улица.
— Би трябвало да ги откажа за постите — включи се Каролин, пухкава блондинка с кожена яка.
— Няма да кажа на никого — обещах й. После, като забелязах, че жената с карираното палто продължава да стои залепена за витрината, попитах: — Приятелката ви няма ли да влезе?
— О, тя не е с нас — отвърна Жолин Дру, жена с остри черти, учителка в местното училище. Хвърли бърз поглед към жената с четвъртитото лице пред магазина. — Това е Жозефин Муска — докато произнасяше името, в гласа й се долавяше нюанс на съжаление, примесено с пренебрежение. — Не ми се вярва да влезе.
Сякаш чула разговора ни, Жозефин поруменя и заби глава в палтото си. Едната й ръка се вдигна към корема като че в опит да се самозащити. Видях как вечно отпуснатите й устни леко помръдват в ритъма на молитва или клетва.
Обслужих дамите — бяла кутия, златна панделка, две хартиени фунийки, една роза, бледолилава панделка за празника — под водопад от смехове и възклицания. Отвън Жозефин Муска си мърмореше нещо и се поклащаше, забила огромните си лениви юмруци в корема. После, точно докато се занимавах с последната клиентка, вдигна глава някак предизвикателно и влезе.






