Усетих ги хладни между пръстите си, гладки като слонова кост, цветовете им се завъртяха върху дланите ми — синьо, пурпурно, зелено, черно… Познатите образи преминаваха светкавично пред очите ми като цветя, затиснати между черни стъкла. Кулата. Смърт. Любовниците. Смърт. Шестица. Смърт. Свещеникът. Смърт. Казвам си, че това не означава нищо. Майка ми вярваше и ето докъде стигна. Бягство, вечно бягство. Ветропоказателят на „Сен Жером“ замлъкна, призрачно спокойствие. Вятърът също угасна. Затишието ме смущава повече от скърцането на ръждясалото желязо. Въздухът е топъл, подсладен от ароматите на приближаващото лято. В Ланскене лятото се стоварва изведнъж, веднага щом стихнат мартенските ветрове. Идва с дъх на цирк. На трици и пържено тесто, на окосена трева и животински изпражнения. Майка ми вътре в мен шепти: Време е за промяна. У Арманд свети. Виждам малкото жълто квадратче на прозореца й, потрепва по водите на Тан. Какво ли прави по това време. Говорихме само веднъж за плановете й, оттогава нито дума. Все отклонява темата към рецепти, обяснява ми най-ефикасните начини за олекотяване пандишпан, убеждава ме кое е правилното съотношение захар-алкохол за най-вкусните пияни вишни. Потърсих в речника описанието на болестта й. Сложните медицински термини ми се струват като друг начин за бягство — неясни и хипотетични като изображенията върху картите. Невъобразимо е човек да си представи, че тези думи могат да бъдат приложени в действителност. Зрението й отслабва, пред погледа й плуват черни острови и всичко, което вижда, е на точки, на петна, замацано. Накрая чисто черно.
Разбирам я. Защо да се бори да съхрани за по-дълго време едно състояние, обречено на този неизбежен край? Мисълта, че в действията й има разхищение (която бе толкова близка на майка ми вследствие годините пестене и несигурност), определено не подхожда на Арманд. По-добре да се отдаде на своята екстравагантност с пълна сила, да изригне като вулкан и после внезапно да угасне в тъмнината. Въпреки това нещо в мен крещи упорито: не е честно! Може би продължава да се надява на чудо. Това също е наследство от майка ми. Арманд не вярва на такива неща.
През последните седмици, когато морфинът бе установил контрол над всичко и очите й бяха непрестанно замъглени, губеше връзката си с реалността с часове, пърхаше между въображаеми образи като пеперуда сред цветя. Някои от тях бяха красиви — мечти за летеж, за светлина, за извънтелесни срещи с филмови звезди и същества от неизвестни планети. Ала други тънеха в мрак, страшни и параноични. В тях винаги присъстваше Черния призрак, надзърташе от ъглите, присядаше край витрини на закусвални, зад щандове на дрогерии.






