Веднъж шофьор на такси, колата му е черна катафалка, като онези, лондонските, над очите му е смъкната бейзболна шапка с надпис „Доджърс“
84
84 Името на бейзболния отбор означава буквално „Хитреците“. — Б.пр.
, така каза майка. Той я преследвал, преследвал всички нас, които някога сме го били измамили. По време на едно от тези пропадания измъкна жълто портмоне и ми го показа. Бе натъпкано с изрезки от вестници, повечето от края на шейсетте и началото на седемдесетте. Предимно на френски, но и на италиански, немски, гръцки. Всички бяха за отвличания, изчезвания, покушения над деца.
Читать дальше
— Толкова е лесно — каза ми тя с огромни и мътни очи. — Някъде, където има много хора. Толкова е лесно да изгубиш детето си. Да изгубиш дете като теб — намигна ми многозначително. Стиснах я за ръката.
— Всичко е наред, маман, ти винаги много си внимавала, не си ме изпускала от поглед. Затова никога не съм се губила.
Пак ми смигна.
— О, напротив, губила си се. Гу-убила си се — за известно време очите й останаха втренчени в празното пространство, устата й бе разкривена в ухилена гримаса, усетих ръката й като стиска сухи съчки. — Гу-убил-лаа — повтори отнесено и заплака. Опитах се да я утеша. Започнах да прибирам изрезките обратно в портмонето. Докато ги тъпчех вътре, забелязах, че в няколко от тях се споменава един и същ случай — изчезването на осемнайсет месечната Силвиан Келу от Париж. Майка й я оставила в детското столче на задната седалка на колата само за две минути, за да отскочи до аптеката, а когато се върнала, бебето го нямало. Липсвала още и торбата с пелените, както и червено плюшено слонче и кафяво мече.
Забеляза, че чета статията, и се усмихна.
— Мисля, че беше на две години — отрони загадъчно. — Почти на две. Тя беше много по-руса от теб. Не може да си била ти, нали? Все едно, бях по-добра майка от нея.
— Разбира се. Ти беше добра майка, чудесна майка. Не се тревожи. Никога не би направила нищо, за да ме изложиш на риск.
Тя само поклати глава и се усмихна.
— Невнимателна. Просто невнимателна. Не заслужаваше прекрасно малко момиченце, нали?
Кимнах, в следващия миг се вцепених.
— Не бях лоша, нали, Виан?
Детински въпрос. Потръпнах. Листът се изплъзна измежду пръстите ми.
— Не — уверих я. — Не беше лоша.
— Добре се грижех за теб, нали? Никога не те изоставих. Дори когато онзи свещеник каза… каквото там каза. Никога.
— Да, маман. Не ме изостави.
Бях се вледенила, умът ми се бе парализирал. Пред погледа ми се мержелееше името, толкова подобно на моето, датите… А мечето, слончето, не си ли ги спомнях? Плюшът, протъркан дотолкова, че отдолу се подава червеният плат. Не се разделях с тях между Париж и Рим, Рим и Виена.
Разбира се, можеше да е поредната й заблуда. Имаше и други, като например змията под чаршафите и жената в огледалото.






