ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Шоколад Джоан Харис Довя ни вятърът на карнавала. Необичайно топъл за февруари, натежал от лепкавите аромати на приготвяни в момента палачинки и наденички, на печени върху нагорещени сачове направо край пътя и след това оваляни в пудра захар вафли; навсякъде конфети, завират се в яките и ръкавите и отплуват в канавките като някаква безумна противоотрова на зимата. Тълпата, изпълнила тясната главна улица, е обзета от трескаво въодушевление, протягат се шии, любопитни да зърнат облицованата с креп char 2 2 Колесница, но също и платформа, върху която стоят костюмираните участници в карнавалното шествие (фр.) — Б.пр. с всичките й веещи се панделки и хартиени гирлянди. Анук, в едната ръка с жълт балон, в другата с детско тромпетче, надзърта ококорено между пазарска чанта и тъжно кафяво куче. Не за пръв път попадаме на карнавал двете с нея. Процесия от двеста и петдесет украсени chars в Париж за миналия Mardi Gras 3 3 Френският еквивалент на Shrove Tuesday. — Б.пр. , други сто и осемдесет в Ню Йорк, две дузини маршируващи оркестри във Виена, клоуни на кокили, Grosses Tetes 4 4 Буквално големи глави. — Б.пр. с увисналите им глави от папиемаше, мажоретки с барабанчета, развъртели във въздуха лъскавите си палки. Но на шест светът излъчва особен блясък. Дървена талига, криво-ляво облепена със златист станиол и креп и обрисувана със сцени от приказките. Драконова глава върху щит, Рапунцел с вълнена перука, русалка с целофанена опашка, къщурка от приказките, цялата в позлатена мукава и лак, на прага й вещица, размахваща екстравагантния си зелен маникюр пред групичка притихнали малчугани… На шест забелязваш детайли, които само година по-късно ще са невидими за очите ти. Зад папиемашето, лака и мукавата тя все още вижда истинската вещица, истинската магия. Вдига главица към мен, очи

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Днес е най-великият ми ден,

pere

, тържествеността, благочестието, органът отеква като някаква гигантска камбана, потопена под вода. Камбанарията, разбира се, е притихнала в траурно мълчание пред качения на кръста Христос. Самият аз съм в черно и тъмночервено, гласът ми се слива с могъщия глас на органа и оформя думи. Всички ме гледат с ококорени натъжени очи. Дошли са дори отцепниците, облечени в черно, пригладили коси. Тяхната нужда, очакването им запълва празнината в душата ми. В един кратък миг наистина изпитвам любов, любов към греховете им, към изкуплението, което все пак ще дойде. Към жалките им тревоги, към незначителността им. Знам, че ме разбираш, понеже и ти си бил техен отец. Ти пожертва живота си за тях в най-истинския смисъл, също като нашия Господ Бог. За да ги защитиш от твоите и от техните грехове. Така и не разбраха, нали,

pere

? Никога не им казах. Но онзи път, когато те заварих с майка в канцеларията… Удар, така каза докторът. Сигурно си го преживял твърде тежко. Оттегли се. Потъна в себе си, макар да съм убеден, че ме чуваш, че виждаш по-добре откогато и да било през живота си. И знам, че един ден ще се върнеш при нас. Постих и се молих,

pere

. Бях смирен. Но въпреки това се чувствам недостоен. Остана още едно нещо, което не съм свършил.

След службата при мен дойде едно от децата, Матилд Арно. Пъхна ръка в моята и зашепна с усмивка.

— И на вас ли ще ви донесат шоколади, мосю кюре?

— Кой да ми донесе шоколади? — попитах удивен.

— Ами камбаните, разбира се! — изстреля нетърпеливо тя и се засмя. — Летящите камбани!

— О, камбаните. Разбира се.

Хвана ме неподготвен и в първия миг не знаех какво да кажа. Тя обаче настояваше да получи отговор и ме задърпа за расото.

— Нали знаете, камбаните. Дето отлитат до Рим, за да се срещнат с папата и се връщат, пълни с шоколади.

Превърнало се е в мания. Една-единствена думичка, припев, съпътстващ всяка мисъл. Не успях да потисна напиращия гняв, грейналото й лице помръкна слисано и ужасено. Изревах яростно: Защо всички тук мислят само и единствено за шоколад? И детето се втурна с писък през площада, малкият бутик с опакованата си като подарък витрина ми се хилеше победоносно насреща, докато закъснелият ми вик летеше след детето.

Тази вечер ни очаква ритуалното изнасяне на Плащаницата, после драматизация на последните мигове на нашия Господ Бог, в изпълнение на децата от паството. По здрач ще запалим свещите. Обикновено за мен това е един от най-силните мигове в годината, моментът, когато те ми принадлежат, моите чада, потънали в траур и покосени от мъка. Но тази година дали ще мислят за Мъките Христови, за тържествеността на причастието, или ще преглъщат в очакване. Нейните приказки за летящи камбани и пиршества са извратени, изкусителни.