ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга втора от поредицата "Екзорсист" На Били и Дженифър И Исус го попита: как ти е името? А той отговори и рече: легион ми е името понеже ние сме много. Евангелие от Марко 5:9 Той си мислеше за смъртта в нейните безкрайни стенания, за ацтеките, изтръгвали живи сърца, и за рака, и за тригодишните, погребвани живи, и се учуди дали Бог е отчужден и жесток, но после си спомни за Бетовен и пъстротата на нещата, и за Ура за Карамазов , и за милосърдието. Погледна към слънцето, изгряващо иззад Капитолия, обагрящо Потомак с оранжева светлина, и после надолу към безчинството, към ужаса в краката си. Нещо беше сгрешено между човека и неговия създател и доказателството беше тук, върху този кей за лодки. — Мисля, че са го намерили, лейтенант. — Моля? — Чука . Намерили са го. — Чука? О, да… Мислите на Киндерман се счепкаха със света. Той вдигна поглед и видя екипа от криминалната лаборатория на кея. Те събираха с капкомер, епруветка и форцепс; запечатваха всичко с фотоапарат, бележник и тебешир. Гласовете им бяха приглушени, просто прошепнати откъслеци, и те се движеха без звук, сиви фигури в сън. Бръмченето от моторите на синия полицейски влекач наблизо се смесваше със сутрешния край на страха. — Е, предполагам, че вече свършихме тук, лейтенант. — Наистина ли? Така ли? Киндерман присви очи от студа. Претърсващият хеликоптер отлиташе, треперейки ниско над калнокафявия мрак на водите, а светлините му премигваха в убито червено и зелено. Детективът го наблюдаваше как се смалява. Той изчезна в зората като увяхваща надежда. Слушаше, наклонил леко глава; после потрепери и ръцете му бръкнаха дълбоко в джобовете на палтото му. Писъкът на жената бе станал по-пронизителен. Той дереше с нокти сърцето му и сплетените дървета, замлъкнали по бреговете на заледената река. — Исусе… Киндерман погл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Киндерман втренчи изумения си поглед в нея:

— Какво?

Тя повтори:

— Той е мъртъв. Сърцето му току-що спря.

Киндерман погледна зад нея. Вратата беше отворена и Сънлайт лежеше по гръб на леглото.

— Аткинс, чакай тук — промърмори детективът. — Не се обаждай. Няма значение. Просто чакай — заповяда му той.

Киндерман влезе бавно в килията. Чу, че сестра Спенсър влиза след него. Стъпките ѝ спряха, но той продължи още малко и застана близо до леглото. Сведе поглед към Сънлайт. Веригите и усмирителната риза бяха свалени. Очите му бяха затворени, а в смъртта чертите на лицето му бяха станали по-нежни — по лицето му бе изписано нещо като мир след дългоочаквания край на едно пътуване. Киндерман беше виждал това изражение само веднъж преди. За момент се опита да събере мислите си. После заговори, без да се обръща:

— Питал ли е за мен преди?

Чу гласа на Сиенсър зад себе си:

— Да.

— Само това?

— Не знам какво имате предвид — отговори Спенсър. Тя приближи до него.

Киндерман обърна глава към нея.

— Чухте ли го да казва нещо друго?

Тя бе скръстила ръце.

— Е, не съвсем.

—

Не съвсем?

Какво точно имате предвид?

Очите ѝ изглеждаха тъмни в мрачната стая.

— Онова заекване — обясни тя. — Странният глас, който използва понякога. Той заеква.

— Каза ли нещо?

— Не съм сигурна. — Сестрата сви рамене. — Не знам. Това стана точно преди да започне да ви призовава. Мисля, че все още беше в безсъзнание. Аз влязох да му премеря пулса. После чух това заекване. Беше нещо — ами, не съм сигурна — но приличаше на

татко

.

—

Татко?

Тя сви рамене.

— Нещо такова. Така мисля.

— И той все още беше в безсъзнание?

— Да. После като че ли дойде на себе си и — о, да, сега си спомням и нещо друго. Изкрещя:

С него е свършено.

Читать дальше

Киндерман премигна.

—

С него е свършено?

— Точно преди да започне да крещи вашето име.

Киндерман се замисли за момент; после се обърна и погледна към тялото.

—

С него е свършено

— промърмори той.

— Странно — обади се сестра Спенсър. — Накрая изглеждаше щастлив. Отвори очи за секунда и изглеждаше щастлив. Почти като дете. — Гласът ѝ бе странно неутешим. — Съжалих го — въздъхна тя. — Какъв ужасен човек, независимо дали е луд. Но в него имаше нещо, заради което го съжалих.

— Той е част от Ангела — промърмори тихо Киндерман. Очите му все още бяха приковани върху лицето на Сънлайт.

— Не чух какво казахте.

Киндерман се заслуша в капките от крана, пляскащи по порцелановата мивка.

— Сега можете да вървите, мис Спенсър — каза ѝ тихо, — благодаря ви. — Чу я как се отдалечава, а когато замина, той се пресегна надолу и докосна лицето на Сънлайт. Задържа ръката си нежно; после се обърна и излезе бавно в коридора.

Нещо изглежда различно

, помисли си той. Какво беше?

— Какво те притеснява, Аткинс? — попита подчинения си. — Моля те, кажи ми.