Киндерман втренчи изумения си поглед в нея:
— Какво?
Тя повтори:
— Той е мъртъв. Сърцето му току-що спря.
Киндерман погледна зад нея. Вратата беше отворена и Сънлайт лежеше по гръб на леглото.
— Аткинс, чакай тук — промърмори детективът. — Не се обаждай. Няма значение. Просто чакай — заповяда му той.
Киндерман влезе бавно в килията. Чу, че сестра Спенсър влиза след него. Стъпките ѝ спряха, но той продължи още малко и застана близо до леглото. Сведе поглед към Сънлайт. Веригите и усмирителната риза бяха свалени. Очите му бяха затворени, а в смъртта чертите на лицето му бяха станали по-нежни — по лицето му бе изписано нещо като мир след дългоочаквания край на едно пътуване. Киндерман беше виждал това изражение само веднъж преди. За момент се опита да събере мислите си. После заговори, без да се обръща:
— Питал ли е за мен преди?
Чу гласа на Сиенсър зад себе си:
— Да.
— Само това?
— Не знам какво имате предвид — отговори Спенсър. Тя приближи до него.
Киндерман обърна глава към нея.
— Чухте ли го да казва нещо друго?
Тя бе скръстила ръце.
— Е, не съвсем.
—
Не съвсем?
Какво точно имате предвид?
Очите ѝ изглеждаха тъмни в мрачната стая.
— Онова заекване — обясни тя. — Странният глас, който използва понякога. Той заеква.
— Каза ли нещо?
— Не съм сигурна. — Сестрата сви рамене. — Не знам. Това стана точно преди да започне да ви призовава. Мисля, че все още беше в безсъзнание. Аз влязох да му премеря пулса. После чух това заекване. Беше нещо — ами, не съм сигурна — но приличаше на
татко
.
—
Татко?
Тя сви рамене.
— Нещо такова. Така мисля.
— И той все още беше в безсъзнание?
— Да. После като че ли дойде на себе си и — о, да, сега си спомням и нещо друго. Изкрещя:
С него е свършено.
Читать дальше
Киндерман премигна.
—
С него е свършено?
— Точно преди да започне да крещи вашето име.
Киндерман се замисли за момент; после се обърна и погледна към тялото.
—
С него е свършено
— промърмори той.
— Странно — обади се сестра Спенсър. — Накрая изглеждаше щастлив. Отвори очи за секунда и изглеждаше щастлив. Почти като дете. — Гласът ѝ бе странно неутешим. — Съжалих го — въздъхна тя. — Какъв ужасен човек, независимо дали е луд. Но в него имаше нещо, заради което го съжалих.
— Той е част от Ангела — промърмори тихо Киндерман. Очите му все още бяха приковани върху лицето на Сънлайт.
— Не чух какво казахте.
Киндерман се заслуша в капките от крана, пляскащи по порцелановата мивка.
— Сега можете да вървите, мис Спенсър — каза ѝ тихо, — благодаря ви. — Чу я как се отдалечава, а когато замина, той се пресегна надолу и докосна лицето на Сънлайт. Задържа ръката си нежно; после се обърна и излезе бавно в коридора.
Нещо изглежда различно
, помисли си той. Какво беше?
— Какво те притеснява, Аткинс? — попита подчинения си. — Моля те, кажи ми.






