ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга втора от поредицата "Екзорсист" На Били и Дженифър И Исус го попита: как ти е името? А той отговори и рече: легион ми е името понеже ние сме много. Евангелие от Марко 5:9 Той си мислеше за смъртта в нейните безкрайни стенания, за ацтеките, изтръгвали живи сърца, и за рака, и за тригодишните, погребвани живи, и се учуди дали Бог е отчужден и жесток, но после си спомни за Бетовен и пъстротата на нещата, и за Ура за Карамазов , и за милосърдието. Погледна към слънцето, изгряващо иззад Капитолия, обагрящо Потомак с оранжева светлина, и после надолу към безчинството, към ужаса в краката си. Нещо беше сгрешено между човека и неговия създател и доказателството беше тук, върху този кей за лодки. — Мисля, че са го намерили, лейтенант. — Моля? — Чука . Намерили са го. — Чука? О, да… Мислите на Киндерман се счепкаха със света. Той вдигна поглед и видя екипа от криминалната лаборатория на кея. Те събираха с капкомер, епруветка и форцепс; запечатваха всичко с фотоапарат, бележник и тебешир. Гласовете им бяха приглушени, просто прошепнати откъслеци, и те се движеха без звук, сиви фигури в сън. Бръмченето от моторите на синия полицейски влекач наблизо се смесваше със сутрешния край на страха. — Е, предполагам, че вече свършихме тук, лейтенант. — Наистина ли? Така ли? Киндерман присви очи от студа. Претърсващият хеликоптер отлиташе, треперейки ниско над калнокафявия мрак на водите, а светлините му премигваха в убито червено и зелено. Детективът го наблюдаваше как се смалява. Той изчезна в зората като увяхваща надежда. Слушаше, наклонил леко глава; после потрепери и ръцете му бръкнаха дълбоко в джобовете на палтото му. Писъкът на жената бе станал по-пронизителен. Той дереше с нокти сърцето му и сплетените дървета, замлъкнали по бреговете на заледената река. — Исусе… Киндерман погл

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Питай своя приятел, добрия доктор Амфортас. О… Не, предполагам, че аз ще трябва да го попитам вместо теб.

Читать дальше

Сънлайт замълча за известно време.

— Никаква реакция от публиката… — промърмори най-накрая той. — Вярвате ли ми, лейтенант?

— Не.

Подигравката изчезна и Сънлайт изглеждаше поразен. За миг лицето му се сбръчка в израз на безпомощност.

— Така ли? — попита той с разтреперан глас.

— Така.

Очите на Сънлайт гледаха умолително и уплашено.

— Томи казва, че няма да ми прости, докато ти не узнаеш истината — проплака той.

— Каква истина?

Сънлайт се обърна настрани. Каза мрачно:

— Те ще ме накажат за това. Сякаш се взираше в някакъв далечен ужас.

— Каква истина? — попита го отново детективът.

Сънлайт потрепери и погледна отново към Киндерман. Цялото му лице излъчваше настойчива молба.

— Аз не съм Карас — прошепна дрезгаво той. — Томи иска ти да знаеш това.

Аз не съм Карас!

Моля те, повярвай ми. Ако не ми повярваш, Томи казва, че няма да си тръгне. Просто ще остане тук. Не мога да оставя брат си сам. Моля те, помогни ми.

Не мога да тръгна без брат си!

Киндерман присви вежди озадачено. Наведе глава на една страна.

— Закъде да тръгнеш?

— Толкова съм уморен. Вече нямам нужда да оставам. Искам да продължа. Твоят приятел Карас няма нищо общо с убийствата. — Когато Сънлайт се наведе напред, Киндерман се смая от отчаянието в очите му. — Кажи на Томи, че ми вярваш! — умоляваше го той. —

Кажи му!

Киндерман затаи дъх. Изпита усещане за нещо важно, което не можеше да обясни. Какво беше то? Защо изпитваше това чувство? Нима вярваше в думите на Сънлайт? Няма значение, реши той. Знаеше, че трябва да го каже.

— Вярвам ти — изрече решително.

Сънлайт се отпусна назад към стената и очите му се извъртяха нагоре, когато от устата му се чуха заекващите звуци, другият глас:

— Аз те об-б-б-б-б-бичам, Д-д-д-д-джими. — Очите на Сънлайт натежаха, налегна го дрямка и главата му увисна върху гърдите. После очите му се затвориха.

Киндерман стана бързо от стола. Разтревожен, той отиде бързо до леглото и наведе ухо към устата, на Сънлайт. Но Сънлайт не каза нищо повече. Киндерман се втурна към звънеца, после излезе бързо в коридора. Погледна Аткинс в очите и промърмори:

— Започва се.

Киндерман изтича до телефона в приемната. Обади се у дома си. Вдигна Мери.

— Скъпа, не излизайте от къщата — нареди настоятелно детективът. — Никой да не излиза от къщата! Заключете прозорците и вратите и не пускайте никого, докато не се върна!

Когато Мери възрази, той повтори инструкциите си и затвори телефона. Върна се в коридора пред дванадесета килия.

— Искам охрана пред къщата си! Веднага! — нареди той на Аткинс.

Сестра Спенсър излезе от килията. Погледна към детектива и му съобщи:

— Той е мъртъв.