ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Челюсти Питър Бенчли Огромната риба безшумно пореше нощната вода, като размахваше леко сърповидната си опашка. Държеше пастта си полуотворена, колкото да пропуска вода през хрилете. Тялото й изглеждаше неподвижно. Тя едва-едва повдигаше или отпускаше гръдната си перка и променяше посоката си, както птицата с повдигане на едното крило и отпускане на другото. Очите й не виждаха нищо в мрака, другите сетива също не изпращаха тревожни сигнали в малкия й примитивен мозък. Можеше да се помисли, че рибата спи, но тя безшумно се движеше — инстинкт за самосъхранение, изработен в продължение на милиони години. Липсата на плавателен мехур като при другите риби и на плавници, които да изтласкват наситената с кислород вода през хрилете й, я заставяше да бъде в непрекъснато движение. Ако спреше, тя щеше да отиде на дъното и да умре от недостиг на кислород. Луна нямаше и брегът изглеждаше почти толкова тъмен, колкото водата. Само дългата права ивица на плажа, блестяща от белота, разделяше морето от брега. От прозорците на къщата зад дюните, тук-там покрити с трева, върху пясъка падаха жълти петна светлина. Външната врата се отвори и на дървената веранда излязоха мъж и жена. Те постояха около минута с лице към океана, после бързо се прегърнаха и изтичаха надолу по стълбите. Мъжът беше пиян и се спъна на последното стъпало. Жената се засмя, хвана го за ръката и двамата побягнаха към плажа. — Най-напред ще поплуваме — рече жената, — за да ти се проясни главата. — Остави главата ми — отвърна мъжът. После изведнъж се закикоти, политна назад и повали жената със себе си. Те нетърпеливо се съблякоха, преплетоха крака и се замятаха върху студения пясък. След малко мъжът легна по гръб и затвори очи. Жената го погледна и се усмихна. — Да се изкъпем ли? — попита тя. — Върви. Аз ще те почакам тук

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

На вечеря нямаше други гости и тя не би могла да тръгне с никой, освен ако не бе срещнала някого на плажа, докато той бе спал. Но дори да бе тръгнала с него, навярно би взела поне нещо от дрехите със себе си.

Едва сега в главата му пропълзя мисълта, че може би се е случило нещо лошо. Това предположение скоро се превърна в увереност. Той се върна в спалнята на хазяина, постоя известно време нерешително до леглото, после внимателно сложи ръка на рамото му.

— Джак — каза той, — хей, Джак!

Хазяинът въздъхна и отвори очи.

— Какво?

— Аз съм. Том. Никак не ми се щеше да те будя, но ми се струва, че се е случило нещо лошо.

— За какво говориш?

— Виждал ли си Криси?

— Какво значи „виждал ли си“? Тя беше с теб.

— Няма я. Искам да кажа, че не мога да я намеря.

Джак седна и запали лампата. Жена му се обърна на другата страна и се зави през глава. Джак погледна часовника.

Читать дальше

Конец ознакомительного отрывка

Купить книгу

— О, господи, още е пет сутринта, а ти си загубил приятелката си.

— Знам — каза Том. — Извинявай. Кога я видя за последен път?

— Аз? Чакай да си спомня. Тя каза, че отивате да се къпете и двамата излязохте на верандата. А ти кога я видя за последен път?

— На плажа. После заспах. Не се ли е връщала?

— Не съм я виждал. Легнахме си в около един часа.

— Намерих дрехите й.

— Къде? На плажа?

— Да.

— Погледна ли в гостната?

Том кимна.

— И в стаята на семейство Хенкълс.

— В стаята на семейство Хенкълс?

Той се изчерви.

— Запознах се с нея съвсем наскоро. Доколкото можах да схвана, тя е малко особена. Хенкълсови също. Искам да кажа… не… нищо не намеквам. Просто реших да огледам цялата къща, преди да те събудя.

— Е, и какво мислиш сега?

— Започвам да се питам — каза Том, — дали не й се е случило нещо. Може да се е удавила.

Джак спря очите си върху него, после отново погледна часовника си.

— Не знам кога започва работа полицията — каза той, — но това може да се изясни още сега.

Полицаят Лен Хендрикс седеше на бюрото си в полицейския участък на Амити и четеше детективски роман със заглавие „Никаквецо, аз съм твоя“. В мига, в който телефонът иззвъня, героинята на име Свистящата Дикси тъкмо щеше да бъде изнасилена от банда мотоциклетисти. Хендрикс остави телефона да звъни, докато Дикси не кастрира първия от своите нападатели с нож за разрязване на линолеум, който изкусно бе скрила в косите си.

Най-после Хендрикс вдигна слушалката.

— Полицейски участък на Амити, дежурният Хендрикс слуша — каза той. — С какво мога да ви услужа?

— Обажда се Джак Фут, живея на Олд Мил Роуд. Искам да ви съобщя, че е изчезнало едно лице. Или поне на мен така ми се струва.

— Моля, повторете, сър. — Хендрикс бе служил в армията като радист и обичаше установената военна терминология.

— В дома ми гостува девойка. Към един часа отиде да поплува и досега не се е върнала.