ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Дълбае в сърцето ми и навлиза все по-дълбоко, докато накрая не ми оставя нито дъх, нито сила да продължа. В един момент риданията и стоновете стават толкова силни и пронизителни, че трябва да запуша ушите си; после отново заглъхват. Разминаваме се с мъж в дълга бяла престилка, изцапана с нещо, което прилича на кръв. Той води пациент на каишка. Нито един от тях не поглежда към нас.

Читать дальше

Завоите и извивките са толкова много, че започвам да се питам дали не сме се изгубили, особено когато коридорите стават по-мръсни и броят на електрическите крушки намалява, така че накрая се оказваме в полутъмен шестметров коридор с каменни стени, осветен от една-единствена лампа. На определени интервали в мрака примигват различни неонови надписи, сякаш се раждат от въздуха: „Сектор 1“, „Сектор 2“, „Сектор 3“, „Сектор 4“. Алекс продължава напред и когато навлизаме в коридор, който води към Сектор 5, спирам, сигурна, че е объркал пътя.

— Алекс — казвам, но гърлото ми се свива, защото в същия миг достигаме до тежка двойна врата с малък знак, едва осветен и толкова изтрит, че не мога да го разчета. Въпреки това ми се струва, че блести ослепително, сякаш огрян от хиляди слънца.

Алекс се обръща и за моя изненада, този път няма и следа от маската на делово спокойствие. Челюстта му не спира да трепери, очите му са пълни с болка и ми се струва, че се мрази, защото е тук, защото е този, който трябва да ме доведе, да ми покаже.

Надписът проблясва в мрака над него: Сектор 6.

— Съжалявам, Лена.

Оставени без надзор, хората стават жестоки и капризни; груби и себични, нещастни и агресивни. Те могат да бъдат щастливи, щедри и добри само ако техните инстинкти и емоции са под контрол.

Книгата „Ш-ш-т“

Опасността дебне отвътре. Възелът в стомаха ми се затяга и спира дъха ми. Не мога да вляза вътре. Не искам.

— Може би не трябва… — прошепвам. — Той каза… той каза, че не е разрешено.

Алекс протяга ръка към мен, сякаш иска да ме докосне, после си спомня къде сме и се отдръпва.

— Не се тревожи. Имам приятели тук.

— Сигурно не е тя — гласът ми изтънява като на дете. Имам чувството, че всеки миг ще се строполя на земята. Облизвам устни и ги притискам здраво една към друга. — Сигурно е някаква грешка. Не биваше да идваме. Искам да се прибера.

Сигурно приличам на капризно хлапе, но не мога да направя нищо. Струва ми се непосилно да мина през онази врата.

— Хайде, Лена. Довери ми се. — Алекс докосва уж случайно челото ми с пръст и веднага отдръпва ръката си. — Вярваш ли ми?

— Вярвам ти, просто… — Гъстият въздух, вонята, мракът и усещането, че всичко около мен се разлага… искам да се махна оттук. — Ако тя не е тук… това е лошо. Но ако е… ми се струва… може да се окаже още по-лошо.

Алекс се взира в мен.