ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Трябва да разбереш, Лена — казва накрая, казва го твърдо и аз разбирам, че е прав.

Кимам мълчаливо. На устните му изгрява усмивка, но само за миг, после той се обръща и отваря вратата на Сектор 6.

Влизаме в преддверие, което изглежда точно така, както съм си представяла килиите в Криптата. Стените и подът са бетонни и дори някога да са били боядисани в някакъв цвят, той отдавна е избледнял до сиво, като плесен. От високия таван виси една-единствена крушка, но светлината й е достатъчна за малкото помещение.

В ъгъла има стол и на него седи човек от охраната. Този не е гигант, съвсем нормален си е, дори слаб, с белези от акне и коса, която прилича на разварени спагети. Щом влизаме с Алекс, той хваща пушката, придърпва я към себе си и насочва цевта й към нас.

Алекс замръзва до мен и аз заставам нащрек.

— Тук не се влиза — подвиква охранителят. — Забранено е.

Лицето на Алекс се изопва. За пръв път, откакто сме в Криптата, изглежда притеснен. Започва да си играе нервно със служебната значка.

— Аз… Мислех, че Томас е на смяна.

Войникът става от стола си. Не е за вярване, но се оказва не много по-висок от мен и със сигурност по-нисък от Алекс, но от всички охранители, които видях днес, този ме плаши най-много. В очите му има нещо странно — бездушно и студено, като на змия. Никога досега не са насочвали пушка срещу мен и гледащата към гърдите ми цев ми подкосява краката. Имам чувството, че няма да издържа и всеки момент ще припадна.

— О, той е тук. Напоследък е тук

постоянно

— хили се мъжът и устните му откриват два реда криви и жълти зъби, докато пръстът му танцува около спусъка.

— Ти какво знаеш за Томас?

Помещението притихва, въздухът замира, както замира навън по време на буря, малко преди да удари гръм. Виждам знаците на нервност у Алекс. Притиска пръсти към бедрата си, трескаво мисли какво да каже. Трябва да е разбрал, че споменаването на този Томас беше лоша идея. Дори и аз усетих презрението и подозрението в гласа на онзи с пушката.

Минава известно време, струва ми се цяла вечност, но вероятно не са повече от секунди, и маската на професионалист отново е на лицето на Алекс.

Читать дальше

— Просто чухме, че има проблеми.

Изказването е неясно, мъгливо, както трябва да е едно изказване на държавен служител. Пръстите му разсеяно опипват баджа. Охранителят хвърля поглед към него и видимо се отпуска. За щастие, не се заглежда в надписа. Алекс е охрана на първо ниво в лабораториите, което означава, че може да влиза в охранявани обекти не по-далеч от първия пост. Няма право да се разхожда из забранени за граждани райони, сякаш си е у дома.

— Много се забавихте — казва онзи с пушката. — Томас не е на работа от месеци. За радост на ОКИ, предполагам. Това не е нещо, за което бием барабана.