ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

ОКИ е Отдел за контрол на информацията (но ако си циничен като Хана, може да го наричаш Отдел за контрол на идиотите или Отдел за криене на истината), затова, когато чувам абревиатурата, настръхвам. В Шести сектор нещо сериозно се е объркало, щом ОКИ се занимава с това.

— Знаеш как е — свива рамене Алекс. Вече се е окопитил, отново изглежда самоуверен и нахакан. — Няма как да измъкнеш точен отговор от тук.

Още един неясен израз, но охранителят кима разбиращо.

— На мен ли го казваш? — после ме сочи с брадичка. — Коя е тази?

Явно е забелязал, че не нося белега от процедурата, и се втренчва в мен. Прави го несъзнателно, като повечето хора, и веднага отмества очи, но това е достатъчно да усетя старото унизително чувство, че нещо не е наред. Забивам очи в пода.

— Никоя — отвръща Алекс и макар да знам, че трябва да каже така, усещам тъпа болка дълбоко в гърдите си. — Трябва да й покажа Криптата. Налага се малко да я образоваме, ако ме разбираш какво искам да кажа.

Сдържам дъха си, сигурна, че ей сега ще ни арестуват, почти искам да стане така. Но… точно зад стола му има тежка метална врата и на нея се вижда електронен катинар. Прилича на входа към сейфа на Централната банка. Дочувам или поне си представям, че чувам зад нея гласове. Човешки звуци. Така поне си мисля.

Мама може да е зад тази врата. Може да е тук. Алекс е прав. Трябва да знам.

За пръв път разбирам напълно какво ми говореше той миналата вечер. През цялото това време мама може да е била жива. Аз съм дишала и тя също е дишала. Докато съм спала, тя също е спала някъде другаде. Аз съм мислела за нея и тя също може да е мислела за мен. Струва ми се прекрасно и в същото време мъчително.

Алекс и войникът се вглеждат един в друг. Алекс продължава да върти баджа на пръста си, навива и развива верижката му до безкрай. Това произвежда нужния ефект на мъжа срещу него.

— Не мога да те пусна вътре — казва той, но този път звучи, сякаш се извинява, навежда автомата и сяда на стола си.

Изпускам събралия се в гърдите ми въздух. Не знаех, че съм го държала в себе си.

— Разбирам те. Нали това ти е работата — казва Алекс безизразно. — Значи ти зае мястото на Томас?

— Точно така — кима войникът. Погледът му отново се забива във врата ми, там, където трябва да има белег, и аз едва устисквам да не закрия мястото с ръка. В крайна сметка явно решава, че не съм заплаха, защото ме зарязва и насочва вниманието си изцяло към Алекс. — Аз съм Франк Дорсет. Преместиха ме от Трети през февруари… след инцидента.

Нещо в начина, по който каза „инцидент“, ме кара да настръхна.

— Гадна работа, а? — пита свойски Алекс и се обляга на стената. Но аз усещам напрежението в гласа му. Явно е зациклил. Не знае какво да прави оттук нататък, нито как да ни вкара вътре.

Франк свива рамене.

— Тук е по-тихо. Никой не влиза и не излиза.