ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Почти

никой.

Той се усмихва и отново показва ужасните си зъби, но очите му остават мъртви, сякаш някой е пуснал завеси над тях. Няма как да знам дали това е страничен ефект от лечението, или винаги си е бил такъв.

Той навежда глава на една страна, фиксира Алекс с присвити очи и на мен ми прилича още повече на змия.

— Ти откъде разбра за Томас?

Алекс се усмихва невинно, не спира да върти баджа между пръстите си.

— Ами, носят се слухове — вдига рамене той. — Знаеш как е.

— Знам — отвръща Франк, — но ОКИ не искат да се знае. Държаха ни под ключ няколко месеца. Какво точно си чул?

Разбирам, че въпросът е зададен нарочно, че той го изпитва. „Внимавай“, казвам наум, сякаш Алекс може да ме чуе.

Алекс се колебае не повече от секунда, преди да отговори:

— Чух, че симпатизира на другата страна.

Изведнъж виждам логиката: думите на Алекс „Имам приятели тук“, фактът, че явно доскоро е имал достъп до Шести сектор — всичко е свързано. Някой от охраната трябва да е бил симпатизант, може да е бил активен член на съпротивата. Чувам го да повтаря отново и отново: „Ние сме повече, отколкото си мислиш“.

Читать дальше

Франк си отдъхва видимо. Явно това е бил правилният отговор. Най-после е решил, че Алекс заслужава доверие. Прокарва ръка по цевта на пушката, която стои между коленете му кротко, като домашно куче, и казва:

— Така е. Дойде ми като гръм от ясно небе. Не го познавах много добре. Засичали сме се понякога в стаята за почивка, веднъж два пъти в кенефа. Той не говореше много. Сигурно се е сближил с Невалидните.

Това е първият път, когато чувам от държавен служител признание за съществуването на хора в Пустошта, и изпускам рязко въздух. Сигурно за Алекс е мъчително да разговаря нехайно с това влечуго за свой приятел, обвинен за симпатизант. Наказанието е било бързо и сурово, като се има предвид, че е бил държавна охрана. Сигурно е бил обесен, застрелян или убит с електричество, или хвърлен в килиите, при положение че съдът е проявил милосърдие и не го е осъдил на смърт чрез мъчение. Ако изобщо е имало

съдебен процес

.

За моя изненада, гласът на Алекс остава спокоен и уверен.

— Издал е някаква държавна тайна, а?

Франк продължава да гали цевта на автомата бавно, почти любовно, и от това движение ми се повдига.

— Не е това — той приглажда перчема си нагоре и открива зачервено и мазно от пот чело. Тук е много по-топло, отколкото в другите сектори. Затвореният между стените въздух гние и се разлага от години, наред с всичко останало. — Оказва се, че е знаел за бягството. Беше в комисията по инспекция на килиите. А тунелът не е прокопан за една нощ, нали?

— Някой е избягал оттук? — Думите изхвръкват сами от устата ми. Сърцето ми подскача болезнено из гърдите. Не съм чувала някой да се е измъкнал от Криптата. Никога.