ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Ръката на Франк спира да гали оръжието, пръстите му отново търсят спусъка.

— Сигурно си чул за това — казва той към Алекс, сякаш аз не съществувам.

Алекс свива рамене.

— Чуват се разни работи оттук-оттам, но няма нищо потвърдено.

Франк се хили. Звукът е ужасяващ, напомня ми за чайките. Веднъж ги видях да се бият във въздуха над останки от храна на плажа и докато се кълвяха безмилостно, издаваха същите противни крясъци.

— О, всичко е потвърдено. Още през февруари. Томас подаде знака за тревога, трябва да му го признаем. Но ако е бил вътре в нещата, сигурно й е осигурил поне шест-седем часа преднина.

Чувам, че става дума за „нея“, и стените сякаш се стоварват върху мен. Поемам дълбоко въздух и се облягам на една от тях, за да се задържа на крака. „Може да е тя“, минава ми през ума и за една дълга, ужасна и виновна секунда усещам разочарование. Но веднага си напомням, че може изобщо да не е тук, а и да е тук, избягалата може да е всяка една от жените симпатизанти или от несъгласните. Но тази мисъл не ме успокоява. Тревога, страх и отчаяна надежда — всичко ври и кипи в едно.

— Какво й става на тази? — пита Франк, явно за мен. Гласът му достига до мен от километри.

— От въздуха е — успявам да промълвя. — Не ми достига въздух.

Франк отново се кикоти с гадния си кудкудякащ смях.

— Мислиш, че тук е лошо, но ако го сравниш с килиите, ще ти се види истински рай.

Изглежда, се забавлява с всичко това. Сещам се за спора между мен и Алекс преди две седмици. Той твърдеше, че лечението е вредно за хората. Отвърнах, че без любовта няма да има и омраза, а щом няма омраза, няма да има насилие. „Омразата не е най-опасното чувство — отвърна ми той, — а безразличието.“

Алекс заговаря тихо, все още спокойно, но аз долавям и други нотки под равния тон, като при продавачите, които се опитват да ти продадат скапани ягоди или счупена играчка. „Вземи ги. Ще ти дам отстъпка, няма проблем. Имай ми доверие.“

— Слушай, пусни ни за минутка, само една минута ни трябва, а? Виждаш, че вече е достатъчно изплашена. Заради нея трябваше да си изгубя почивния ден и да дойда чак дотук. А имах планове да отида на кея, на риболов. Истината е, че ако я върна у дома, без да й е увряла главата, ще трябва след няколко дни отново да я мъкна дотук. Имам само няколко почивни дни, а лятото вече отминава…

— Защо са се загрижили толкова? — кима към мен Франк. — Ако създава проблеми, си има по-лесни начини да се оправят с нея.

Алекс се усмихва леко.

— Да, обаче баща й се казва Стивън Джонс, член на Управителния съвет на лабораториите. Не иска да избързва с процедурата, не иска допълнителни тревоги и насилие. Кофти, но няма как.

Това е тъпа лъжа. Франк може да поиска да види идентификационната ми карта и всичко пропада.