Ръката на Франк спира да гали оръжието, пръстите му отново търсят спусъка.
— Сигурно си чул за това — казва той към Алекс, сякаш аз не съществувам.
Алекс свива рамене.
— Чуват се разни работи оттук-оттам, но няма нищо потвърдено.
Франк се хили. Звукът е ужасяващ, напомня ми за чайките. Веднъж ги видях да се бият във въздуха над останки от храна на плажа и докато се кълвяха безмилостно, издаваха същите противни крясъци.
— О, всичко е потвърдено. Още през февруари. Томас подаде знака за тревога, трябва да му го признаем. Но ако е бил вътре в нещата, сигурно й е осигурил поне шест-седем часа преднина.
Чувам, че става дума за „нея“, и стените сякаш се стоварват върху мен. Поемам дълбоко въздух и се облягам на една от тях, за да се задържа на крака. „Може да е тя“, минава ми през ума и за една дълга, ужасна и виновна секунда усещам разочарование. Но веднага си напомням, че може изобщо да не е тук, а и да е тук, избягалата може да е всяка една от жените симпатизанти или от несъгласните. Но тази мисъл не ме успокоява. Тревога, страх и отчаяна надежда — всичко ври и кипи в едно.
— Какво й става на тази? — пита Франк, явно за мен. Гласът му достига до мен от километри.
— От въздуха е — успявам да промълвя. — Не ми достига въздух.
Франк отново се кикоти с гадния си кудкудякащ смях.
— Мислиш, че тук е лошо, но ако го сравниш с килиите, ще ти се види истински рай.
Изглежда, се забавлява с всичко това. Сещам се за спора между мен и Алекс преди две седмици. Той твърдеше, че лечението е вредно за хората. Отвърнах, че без любовта няма да има и омраза, а щом няма омраза, няма да има насилие. „Омразата не е най-опасното чувство — отвърна ми той, — а безразличието.“
Алекс заговаря тихо, все още спокойно, но аз долавям и други нотки под равния тон, като при продавачите, които се опитват да ти продадат скапани ягоди или счупена играчка. „Вземи ги. Ще ти дам отстъпка, няма проблем. Имай ми доверие.“
— Слушай, пусни ни за минутка, само една минута ни трябва, а? Виждаш, че вече е достатъчно изплашена. Заради нея трябваше да си изгубя почивния ден и да дойда чак дотук. А имах планове да отида на кея, на риболов. Истината е, че ако я върна у дома, без да й е увряла главата, ще трябва след няколко дни отново да я мъкна дотук. Имам само няколко почивни дни, а лятото вече отминава…
— Защо са се загрижили толкова? — кима към мен Франк. — Ако създава проблеми, си има по-лесни начини да се оправят с нея.
Алекс се усмихва леко.
— Да, обаче баща й се казва Стивън Джонс, член на Управителния съвет на лабораториите. Не иска да избързва с процедурата, не иска допълнителни тревоги и насилие. Кофти, но няма как.
Това е тъпа лъжа. Франк може да поиска да види идентификационната ми карта и всичко пропада.






