ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Не знам какво наказание е определено за проникване в Криптата под фалшива самоличност, но сигурно няма да ни погалят с перце.

Читать дальше

Франк най-после проявява истински интерес към мен. Оглежда ме от горе до долу, сякаш съм грейпфрут на сергията на пазара и иска да прецени дали съм достатъчно узряла, за да ме купи. В първия момент мълчи, мисли. Най-после става и мята автомата на рамо.

— Добре — кима към Алекс. — Имаш пет минути.

Докато шари с пръсти из електронната ключалка, която се отваря не само с код, но сканира пръстите му и ги сравнява с базата данни, Алекс ме стиска лекичко за лакътя.

— Да тръгваме — казва грубо на глас, сякаш моите вълнения му досаждат. Но пръстите му са топли и нежни. Ще ми се да останат, където са в момента, но всичко трае не повече от секунда, после той се отдръпва и ме оставя да прочета посланието в очите му: „Смелост. Вече сме вътре. Още няколко минути“.

Ключалката на вратата изщраква. Франк се обляга на нея, напъва и тя се отваря достатъчно, за да влезем. Алекс влиза пръв, след него съм аз и накрая Франк. Коридорът е толкова тесен, че трябва да се движим в колона по един, вижда ми се и по-тъмен от останалата част на затвора.

Но миризмата ме зашеметява. Не е миризма, а воня на гнило, на разложение и гной. Като онази на бунището до пристанището, където изхвърлят вътрешностите на уловената риба, само че в най-горещия ден на света. Дори и Алекс не издържа, мърмори и кашля, покривайки носа си с ръка.

Представям си гадната усмивка на Франк зад мен.

— Шести сектор си има специален парфюм — казва той.

Докато вървим, чувам потракването на пушката по крака му. Толкова ми е зле, че ме е страх да не припадна някъде по пътя, искам да подпра ръка на стената, но тя е покрита с мъхове и гъби. От двете ни страни се точат редици със заключени врати, на всяка от тях има малко прозорче със зацапано стъкло, голямо колкото чиния. Стените вибрират, чуват се стенания и хлипове, тихи, но много по-страшни от писъците по външните коридори. Това са звуци на хора, отдавна изгубили надежда, звуци, които нямат за цел да бъдат чути, а просто да запълнят времето, пространството и мрака.

Съдържанието на стомаха ми отново тръгва нагоре. Ако Алекс е прав, мама е някъде тук, зад една от тези ужасни врати, толкова близо, че ако успея да премина през каменните стени, ще я докосна. По-близо, отколкото съм си представяла, че мога да бъда.

Мислите препускат из главата ми, надпреварват се и се изключват взаимно: „Мама не може да е тук. По добре да е мъртва; Искам да я видя жива“. Но една друга дума взима преднина: бягство, бягство, бягство. Струва ми се пълна фантастика, затова не искам да мисля за това. Ако избягалата жена е мама, сигурно щях да знам. Щеше да дойде за мен.

Сектор шест представлява един-единствен дълъг коридор.