Доколкото успях да преброя, има към четирийсет врати, четирийсет отделни килии.
— Ето, тук е голямата атракция — обажда се Франк зад мен и почуква с юмрук по първата врата. — Тук е твоето приятелче, Томас. Може да му кажеш здрасти, в случай че си се затъжил.
Сега си спомням какво каза той, когато Алекс попита за Томас: „Напоследък е тук постоянно“.
Алекс не отговаря, но ми се струва, че потръпва, Франк ме ръга свирепо в гърба с дулото на пушката.
— Е, как ти се струва?
— Ужасно — казвам прегракнало. Гърлото ми стърже, сякаш е стегнато с бодлива тел. Франк изглежда доволен.
— Затова трябва да слушаш и да правиш каквото ти казват — казва той. Спираме пред една килия, Франк посочва с глава към прозорчето. — Иначе ще свършиш както този тип.
Правя несигурна крачка напред и доближавам лице до стъклото. Толкова е зацапано, че на практика е непрозрачно, но аз примижавам и успявам да различа някакви форми и сенки в сумрака: самотно легло с мръсен разкъсан дюшек, тоалетна чиния, кофа — човешки вариант на кучешката купичка за вода. В началото решавам, че онова в ъгъла е купчина стари черги, но когато се вглеждам, разбирам, че вероятно е колегата, за когото Франк говореше. Гледката на мръсната торба от кожа, кости и сплъстена коса е ужасяваща. Томас е толкова мръсен, че тялото му се слива със сивата стена зад него. Ако не са очите му, които подскачат нагоре-надолу из стаята, сякаш следят няколко мухи едновременно, нямаше да разбера, че е жив. Нямаше дори да видя, че е
човешко същество
.
И отново ми минава през ума: „По-добре да е мъртва“. Да не е тук. Навсякъде другаде, но не и тук.
Алекс е продължил без нас напред. Чувам го да поема шумно въздух и вдигам поглед към него. Виждам, че се е спрял и стои напълно неподвижен. Изразът на лицето му ме плаши.
Читать дальше
— Какво? — питам аз.
В първия момент той не отговаря. Взира се в нещо скрито от погледа ми — вероятно врата надолу по коридора. После се обръща рязко към мен — движението е бързо, като конвулсия.
— Недей! — казва пресипнало и страхът веднага плъзва по вените ми.
— Какво има там? — питам и тръгвам към него. Струва ми се, че се е отдалечил на километри от мен.
— Ето, тук е било — мълви той. — Още не са отпуснали пари за запушване на стената и всичко е оставено, както си е било. Тук не обичат да дават пари за подобрения…
Гласът му трепери. Цялото му спокойствие и контрол са изчезнали. Очите му святкат от гняв, а може би от болка; устата му е извита в грозна гримаса. Кръвта бушува в главата ми като океан.
Той слага ръка пред мен, сякаш иска да ме спре. Очите ни се срещат за миг и нещо прескача между нас — предупреждение или може би извинение, — но аз минавам покрай него и влизам в килия номер 118.






