Тя е идентична с килиите, които зърнах през прозорчетата — неравен циментов под, почерняла от ръжда тоалетна чиния и пълна кофа с вода, където се полюшват няколко умрели хлебарки. Вижда се пружината на тясно желязно легло, тънкият като хартия матрак е пренесен от някого в средата на килията.
Но стените!
Стените са покрити от горе до долу с думи. Не, не с думи. С една-единствена петбуквена дума — изписвана отново и отново по всички възможни местенца.
„Любов“.
Виждам я навсякъде, с големи и малки букви, с леко наклонени и изправени, надраскани набързо и изрисувани, издълбани, разтегнати и сбити, сякаш цялата стена е огромен лист с поезия.
Виждам в единия ъгъл верижка с прикрепена към нея значка: малка кама с два рубина и изхабено до дръжката острие. Камата на татко. Верижката на мама.
На моята майка.
През всичките тези години съм я мислела за умряла, а тя е била тук, заровена, заключена, захвърлена между каменните стени като забравена тайна.
Виждам се в онзи сън, застанала до ръба на пропастта, земята под краката ми се срива, превръща се в пясък и изтича под краката ми като в пясъчен часовник. Изведнъж осъзнавам, че вече съм във въздуха, готова да полетя надолу. В момента се чувствам по същия начин.
— Ужасно е, нали? Виж какво е направила с нея болестта. Кой знае колко дни и нощи е пълзяла по стените като плъх.
Думите на Франк са приглушени, сякаш проникват в пространството през дебел слой от памук. Внезапно забелязвам лъч светлина да влиза през едно място на стената като дълъг златен пръст и пристъпвам напред. Облаците отвън изглежда са започнали да се разнасят, защото през дупката в камъка виждам сините води на Презъмскот, танца на зелените листа на дърветата, лавината от слънце и трева, и аромат на зелено. Пустошта.
Господи! Да пише дни, седмици, години тази страшна, тази ужасна петбуквена дума, заради която е прекарала тук десет години!
И след всичко, което й е причинила, тази дума в крайна сметка й е помогнала да избяга. В ниската част на една от стените тя я е повтаряла толкова пъти и с толкова големи букви, че всяка от тях прилича на малко дете — дълбала е толкова дълбоко в камъка, че буквата „О“ е оформила тунел, през който е избягала
Храна за тялото, мляко за костите,
лед за раните и здрав стомах.
Народна благословия
Железните порти се затварят след нас и Криптата остава в далечината, но усещането, че съм заровена жива в тясно и тъмно пространство, не изчезва. Огромна тежест притиска гърдите ми и трябва да вдишам с отворена уста, за да ги изпълня с въздух.
Един стар раздрънкан затворнически автобус ни кара далеч от границата, към Диъринг. Оттам се връщаме пеша до центъра, като се движим по различни тротоари.






