ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Тя е идентична с килиите, които зърнах през прозорчетата — неравен циментов под, почерняла от ръжда тоалетна чиния и пълна кофа с вода, където се полюшват няколко умрели хлебарки. Вижда се пружината на тясно желязно легло, тънкият като хартия матрак е пренесен от някого в средата на килията.

Но стените!

Стените са покрити от горе до долу с думи. Не, не с думи. С една-единствена петбуквена дума — изписвана отново и отново по всички възможни местенца.

„Любов“.

Виждам я навсякъде, с големи и малки букви, с леко наклонени и изправени, надраскани набързо и изрисувани, издълбани, разтегнати и сбити, сякаш цялата стена е огромен лист с поезия.

Виждам в единия ъгъл верижка с прикрепена към нея значка: малка кама с два рубина и изхабено до дръжката острие. Камата на татко. Верижката на мама.

На моята майка.

През всичките тези години съм я мислела за умряла, а тя е била тук, заровена, заключена, захвърлена между каменните стени като забравена тайна.

Виждам се в онзи сън, застанала до ръба на пропастта, земята под краката ми се срива, превръща се в пясък и изтича под краката ми като в пясъчен часовник. Изведнъж осъзнавам, че вече съм във въздуха, готова да полетя надолу. В момента се чувствам по същия начин.

— Ужасно е, нали? Виж какво е направила с нея болестта. Кой знае колко дни и нощи е пълзяла по стените като плъх.

Думите на Франк са приглушени, сякаш проникват в пространството през дебел слой от памук. Внезапно забелязвам лъч светлина да влиза през едно място на стената като дълъг златен пръст и пристъпвам напред. Облаците отвън изглежда са започнали да се разнасят, защото през дупката в камъка виждам сините води на Презъмскот, танца на зелените листа на дърветата, лавината от слънце и трева, и аромат на зелено. Пустошта.

Господи! Да пише дни, седмици, години тази страшна, тази ужасна петбуквена дума, заради която е прекарала тук десет години!

И след всичко, което й е причинила, тази дума в крайна сметка й е помогнала да избяга. В ниската част на една от стените тя я е повтаряла толкова пъти и с толкова големи букви, че всяка от тях прилича на малко дете — дълбала е толкова дълбоко в камъка, че буквата „О“ е оформила тунел, през който е избягала

Храна за тялото, мляко за костите,

лед за раните и здрав стомах.

Народна благословия

Железните порти се затварят след нас и Криптата остава в далечината, но усещането, че съм заровена жива в тясно и тъмно пространство, не изчезва. Огромна тежест притиска гърдите ми и трябва да вдишам с отворена уста, за да ги изпълня с въздух.

Един стар раздрънкан затворнически автобус ни кара далеч от границата, към Диъринг. Оттам се връщаме пеша до центъра, като се движим по различни тротоари.