На всеки две-три крачки Алекс се обръща и поглежда към мен, отваря и затваря уста, реди беззвучно дума след дума. Знам, че се тревожи за мен, страхува се, че може да се срина директно на улицата, но аз нямам сили да срещна очите му и да разговарям с него. Гледам право пред себе си и крача напред. Освен ужасната болка в гърдите и корема, останалата част от тялото ми сякаш е напълно безчувствена. Не усещам земята под краката си, нито фучащия между дърветата вятър; не усещам топлината на слънцето, което въпреки всички очаквания разкъсва ужасните черни облаци и праща към света странна зеленикава светлина, сякаш всичко е потънало във вода.
За пръв път излязох да бягам, когато мама умря… или, когато аз си мислех, че е умряла, и се изгубих в края на улица „Конгрес“, където съм играла още от бебе. Завих на едно място и неочаквано се оказах пред магазин за перилни препарати и… забравих къде се намирам, нямах представа накъде е къщата ни, наляво или надясно. Нищо не ми изглеждаше познато. Всичко беше като пребоядисано копие на себе си, изкривено и безформено, сякаш го виждах през криво огледало.
Читать дальше
Сега се чувствам по същия начин. Изгубена, намерена и отново изгубена, и всичко това — едновременно. Сега знам, че някъде на този свят, от другата страна на оградата, живее мама, диша, поти се, движи се и мисли. Представям си, че в този момент мисли за мен, и острието на болката се забива още по-дълбоко в сърцето ми. Спирам, хващам се за корема и се превивам на две.
Все още сме извън полуострова, недалеч от Брукс Стрийт 37, сред разделените от широки тревни площи къщи и пълни с боклуци запуснати градини. Този път по улиците има хора, виждам един регулатор. Въпреки ранния час, той е с преметнат през врата мегафон, палката виси до лявото му бедро. Сигурно и Алекс го вижда, защото спира и оглежда улицата, мъчи се да изглежда безгрижен, докато шепне към мен:
— Имаш ли сили да продължиш?
Болката обхваща цялото ми тяло и пулсира в главата ми, но си налагам да се преборя с нея.
— Мисля, че да — успявам да кажа.
— Уличката вляво от теб. Давай.
Изправям се, доколкото мога, достатъчно, за да се дотътря до малката улица между две високи сгради, и тръгвам по нея. По средата й виждам два големи контейнера за боклук, поставени един до друг. Между тях жужат орляци от мухи. Миризмата е отвратителна, като в Криптата, но аз се мушкам между двете, доволна, че има къде да се скрия и да поседна. Със сядането пулсирането в главата ми спира. Облягам се на тухлената стена и гледам как светът около мен се люлее, сякаш съм на кораб в бурно море.
Алекс пристига след малко, прикляква до мен и маха залепналата за лицето ми коса. За пръв път през този ден има възможност да ме докосне.
— Съжалявам, Лена — казва тихо той, по лицето му виждам, че страда с мен.






