ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Мислех, че ще искаш да знаеш.

— Дванайсет години — отронва се от устата ми. — Цели дванайсет години съм се заблуждавала, че е мъртва.

Млъкваме и двамата. Алекс започва да разтрива раменете, ръцете и коленете ми, навсякъде, където може да ме достигне, сякаш има отчаяна нужда от физически контакт. Искам да затворя очи, да се превърна в прах, да се разтворя във въздуха и мислите ми да се разлетят на вятъра като пухчета от глухарче. Но ръцете му ме държат здраво, връщат ме към улицата, към Портланд, към внезапно изгубилия смисъл свят.

„Тя е някъде там, диша, яде, спи, ходи, плува“. Няма как да продължа да живея постарому, невъзможно ми е да си представя, че вечер заспивам, сутрин връзвам връзките на маратонките и тренирам, че помагам на Каръл да мие чиниите, дори, че лежа с Алекс в онази къща, когато знам, че тя е там, че витае някъде над мен като далечна звезда.

„Защо не се върна за мен?“ Мисълта преминава през мен като ток и връща изгарящата болка. Стискам очи, навеждам глава и се моля да отмине. Но не знам как да се моля. Не мога да се сетя нито една молитва. Веднъж, като малка, ме заведоха на църква. Единственото, което си спомням, е как слънцето надниква и после се скрива през цветните прозорци, как светлината се ражда и умира в тях, оставяйки след себе си онези бледи, лишени от живот рисунки по малките прозорци.

— Хей, я ме погледни!

С мъка отварям очи. Лицето на Алекс плува в мъгла, изглежда далечно, въпреки че е само на няколко сантиметра от мен.

— Сигурно си гладна — казва той и гласът му прелива от нежност. — Хайде, ще те изпратя до вас. Можеш ли да вървиш?

И се отмества лекичко, за да мога да стана.

— Не — казвам по-силно, отколкото искам и Алекс се сепва.

— Не можеш ли да ходиш? — Една бръчица се появява между веждите му.

— Не… — опитвам се да говоря нормално аз. — Не искам вкъщи. Не искам.

Той въздъхва и разтрива чело.

— Може да отидем за малко до Брукс Стрийт. И когато се почувстваш по-добре…

— Не ми го побира главата — прекъсвам го аз. В гърлото ми се надига писък. Черно насекомо лази по него. „Те са знаели“ — това е единствената ми мисъл в момента. Всички те са знаели — Каръл, чичо Уилям, вероятно и Рейчъл, — но са ме оставили да вярвам, че е мъртва. Оставили са ме да си мисля, че не заслужавам майка ми да живее заради мен. Гневът ме изпълва бързо, като пожар. Ако сега се върна вкъщи и се изправя пред тях, няма да мога да се въздържа. Ще подпаля къщата, ще я разруша дъска по дъска. — Искам да избягаме, Алекс. В Пустошта. Както говорехме.

Мислех, че ще се зарадва, но той мълчи, поглежда встрани, въздъхва. Сега ми изглежда още по-уморен.

— Денят беше мъчителен за теб, Лена. Изтощена си. Гладна си. Не мислиш логично…

— Мисля съвсем логично! — Скачам на крака, за да не изглеждам толкова безпомощна. Яд ме е на целия свят.