ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Яд ме е и на Алекс, макар да знам, че той няма никаква вина. Но гневът бушува в мен, набира сили. — Не мога да остана тук, Алекс. Не и след… това.

Читать дальше

Гърлото ми се свива, с мъка преглъщам зараждащия се в мен вик.

— Те са знаели, разбираш ли? Знаели са, но са мълчали.

Той също се изправя — бавно, сякаш го боли.

— Няма как да си сигурна в това.

— Сигурна съм! — упорствам и знам, че това е самата истина. Усещам го с всяка клетка на тялото си. Представям си мама да се навежда над мен, бялото й лице плува над моето в съня ми. Чувам гласа й: „Обичам те. Не го забравяй. Те не могат да ни го вземат“. Спомням си как шепне в ухото ми, помня и тъжната й усмивка. Тя също е знаела. Знаела е, че идват за нея и ще я отведат на онова ужасно място. Една седмица по-късно ме облякоха в груба черна рокля, изправиха ме пред празен ковчег и ми натикаха в ръцете онази купчина от портокалови обелки, които дъвчех и смучех като пиявица, за да скрия сълзите, докато те изграждаха новия ми живот с тонове от лъжи („Тя беше болна“, „Ето какво прави болестта с хората“, „Самоубийство“). Но в онзи ден единствената погребана съм била аз.

— Не мога да се върна там. Не искам. Ще дойда с теб. Ще си направим собствен дом в Пустошта. Толкова други хора са го правили! И все още го правят, нали? Майка ми…

Искам да кажа „Майка ми също го направи“, но гласът ми секва.

Алекс се вглежда внимателно в очите ми.

— Лена, ако напуснеш… нещата няма да са като при мен. Искам да го разбереш. Няма да можеш да се връщаш тук. Никога. Номерът ти ще бъде регистриран като невалиден. Всички ще знаят, че си враг. Всички ще те търсят. И ако някой те намери… ако те хванат… — той не довършва, но аз знам за какво мисли.

— Не ми пука — изстрелвам бързо. Вече не мога да се контролирам. — Не помниш ли, че ти ми го предложи? Сега какво става? Когато съм готова да тръгна, ти се дърпаш.

— Просто се опитвам да…

Отново го прекъсвам, трепереща от гняв, от желание да късам, да хвърлям и удрям.

— И ти си като другите. Дори си по-лош от тях. Приказваш, приказваш, нямаш равен в приказките. Но когато дойде време за действие, когато дойде моментът да ми помогнеш…

— Нали това се опитвам? — повишава тон Алекс. — Но не е лесна работа, Лена. Това е сериозен избор, а в момента ти си ядосана, не знаеш какво говориш.

Той също е ядосан. Гласът му е остър и сърдит, обиден дори, но не мога да направя нищо. Искам да руша, руша, руша. Искам да унищожа всичко — него, себе си, нас, целия град, целия свят.

— Не се отнасяй с мен като с дете! — зъбя се срещу него.

— Тогава спри да се държиш като такова! — избухва той, но веднага съжалява. Обръща се настрани, поема дълбоко въздух и започва да говори по-кротко: — Съжалявам, Лена, много съжалявам. Знам, че си… след всичко, което се случи днес… само мога да предполагам как се чувстваш.