ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Но вече е късно. Сълзите замъгляват погледа ми. Обръщам му гръб и отново забивам нокът в стената. Едно малко парченце от тухлата се отронва и пада на земята. Това връща мислите ми към мама, към онези страшни каменни стени, и сълзите тръгват надолу.

— Ако мислеше за мен, щеше да ме отведеш оттук. Ако ти пука поне малко, щеше да тръгнеш още сега.

— Пука ми, разбира се — казва той.

— Не е вярно! — Разбирам, че се държа като дете, но не мога да спра. — На нея също не й е пукало. Изобщо.

— Това не е вярно.

— Защо тогава не дойде да ме вземе? — продължавам да стоя с гръб към него, притискам длан в стената, притискам, притискам, сякаш искам да я бутна. — Къде е сега? Защо не дойде поне да ме види?

— Знаеш защо — казва той вече по-уверено. — Знаеш много добре какво ще се случи, ако я хванат отново, и то при теб. Това означава смърт и за двете.

Разбирам, че е прав, но от това не ми става по-добре. Продължавам да упорствам, не мога да спра.

— Не е затова. Тя просто не се интересува от мен. Никой не се интересува.

Изхълцвам и скривам лице в свивката на ръката си.

— Лена! — Алекс слага ръце на лактите ми и ме принуждава да го погледна. Крия очите си, но той ме хваща за брадичката и вдига лицето ми. — Майка ти те обича, Магдалена. Не разбираш ли? Обичала те е и продължава да те обича. Затова е искала да те спаси.

Думите му насищат с топлина всяка моя клетка. За пръв път произнася пълното ми име. И за пръв път в живота си не чувствам страх от тази дума „обичам“. Нещо в мен се отваря, разтяга се, протяга се като котка на слънце, докато чакам да я повтори отново.

Гласът му е тих и нежен, като милувка. От очите му струи топла светлина и се разлива като слънце по дърветата в топъл есенен следобед.

— И аз те обичам — пръстите му се плъзгат по брадичката ми и докосват устните. — Трябва да ти го кажа. Искам да го знаеш.

Читать дальше

И тогава се случва.

Стоя между двата контейнера с боклук в някаква мръсна уличка и гледам как светът ми се срутва, но щом чувам думите на Алекс, целият страх — страх, трупан още от времето, когато съм се учила да дишам, да седя и да се крепя на краката си, от времето, когато ми казаха, че имам сериозен дефект по рождение, че има нещо гнило, нещо болно, което трябва да се изтръгне от мозъка ми, от времето, когато ми втълпяваха, че от болестта ме дели един удар на сърцето — всичко изчезва. И онова малко сърце в сърцето ми, онази малка частица в самия център на моята същност набъбва и се уголемява, издига се като знаме и аз се чувствам по-силна от всякога.

Поглеждам Алекс в очите и казвам:

— Аз също те обичам.

В този момент разбирам скритото значение на името си и причината мама да ме нарече Магдалена, разбирам и библейската история за Йосиф, който изоставя Мария Магдалена. Разбирам, че си има причина да се откаже от нея.