ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Прави го, за да я спаси, и въпреки че това го убива, той я оставя да си тръгне.

Отказал се е от нея от любов.

Мама сигурно е знаела още при раждането ми, че един ден ще трябва да направи същото. Предполагам, че това се случва често с хората, които обичаш. Понякога трябва да се откажеш от нещо. Понякога дори и от тях.

С Алекс обсъждаме всички неща, с които ще трябва да се разделя, когато отидем в Пустошта. Той настоява да се увери, че разбирам напълно какво ми предстои. Няма вече да минаваме през „Дебелата котка“ малко преди да затворят и да си купуваме престояли цял ден на витрината бийгъли и кифлички с чедър по един долар; няма да седим на кея и да гледаме чайките да се вият над нас и да пищят; няма да има вече дълги кросове до фермите и да гледаме росата, която кара всяко стръкче трева да блести, сякаш е потопено в течно стъкло; няма да чувам вече постоянния ритъм на океана, пулсиращ под Портланд като огромно сърце; няма да вървя по тесните, покрити с павета улици до старото пристанище и да зяпам из отрупаните с ярки красиви дрехи магазини, каквито повече никога няма да мога да си позволя.

Най-много ще съжалявам за Хана и Грейси. За останалата част от града няма да ми е мъчно. Дори и да се разтвори във въздуха, няма да ми мигне окото. Не ми пука за фамилните кули, спуснатите капаци на магазините и послушните хора, преглъщащи всяка лъжа с наведена глава, като животни, готови да влязат сами в кланицата.

— Ако отидем заедно, оставаме само двамата — ти и аз — не спира да повтаря Алекс. Иска да е сигурен, че разбирам. Да е сигурен, че аз съм сигурна. — Няма връщане назад. Никога.

— Точно това искам — отвръщам аз. — Само аз и ти. Завинаги.

Повече от сигурна съм. И не ме е страх. Вече знам, че той ми принадлежи, че двамата си принадлежим, и повече никога няма да се страхувам.

Решаваме да напуснем Портланд след седмица, точно девет дни преди датата за процедурата. Не ми харесва, че отлагаме пътуването. Готова съм да хукна още сега към границата и да се опитам да прескоча оградата посред бял ден, но както винаги Алекс охлажда страстите и ми обяснява колко е важно да изчакаме.

През последните години той е минавал оттатък само няколко пъти. Опасно е да се прескача често. През следващата седмица ще премине през оградата два пъти, това е огромен риск, граничещ със самоубийство, но той ме уверява, че това е наложително. Щом напусне с мен и изчезне от работа и от училище, веднага ще го обявят за Невалиден — макар на практика самоличността му никога да не е била валидна, защото е фалшива.

А щом ни обявят за Невалидни, ще ни изтрият от системата. Щрак и край. Сякаш никога не сме съществували. Поне ще можем да сме спокойни, че няма да ни преследват из Пустошта. Там няма никакви проверки. Никой няма да ни издирва.