ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

книга първа от трилогията "Делириум" На всички, които в миналото са ме заразявали с amor deliria nervosa — те си знаят кои са. На всички, които ще ме заразят в бъдеще — нямам търпение да видя как изглеждате. И в двата случая: Благодаря! Най-опасната болест е тази, която ни кара да вярваме, че сме добре. Книгата „Ш-ш-т“ Минали са шейсет и пет години, откакто президентът и Консорциумът обявиха любовта за болест, и четирийсет и три от откриването на лечение за нея. Всички в семейството ми вече са минали процедурата. Преди девет години по-голямата ми сестра, Рейчъл, боледува цели три години. Но я спасиха и сега, когато я питаш, твърди, че не си спомня дори симптомите на любовта. Моята процедура ще се състои след точно деветдесет и пет дни, на трети септември, рождения ми ден. По принцип хората се страхуват от процедурата. Някои дори се съпротивляват. Но аз не се страхувам. Нямам търпение дори. Ако можех, щях да я започна още от утре, но за да могат учените наистина да те излекуват, трябва да си поне на осемнайсет, понякога и малко по-възрастен. Иначе процедурата не действа: всичко завършва с мозъчни увреждания, частични парализи, слепота или нещо по-лошо. Мисълта, че в момента болестта трови кръвта ми и аз живея в опасност, ме потиска. Кълна се, че понякога я усещам да пъпли из вените като нещо развалено, като пресечено мляко. Това ме кара да се чувствам мръсна. Напомня ми за онези деца, които често избухват без причина, за съпротивляващите се заразени момичета, които забиват нокти в плътта си, скубят косите си и от устните им текат лиги. Напомня ми и за мама. След процедурата ще бъда щастлива и в безопасност. Така твърдят всички — учените, сестрите ми и леля Каръл. Щом премина през лечението, ще ме свържат с момче, избрано от оценителите за мен. След няколко години ще се о

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Ако тръгнат да ни преследват, ще трябва да признаят пред обществото, че сме избягали през граница, че това е възможно и че Невалидните съществуват.

Ще се превърнем в призраци, спомен, следа, и утре, вдругиден или по-натам в дългата редица еднакви като две капки дни хората ще ни забравят напълно.

И понеже Алекс също няма да може вече да се връща тук, ще трябва да пренесем колкото може повече храна, дрехи за зимата и други неща, без които не можем. В поселищата на Невалидните всички споделят запасите си, но есента и зимата там са трудни, а след толкова години, прекарани в Портланд, Алекс не може да се похвали с ловни умения.

Решаваме да се видим в къщата в полунощ за уточняване на плана. Аз ще му донеса първата част от нещата, които искам да взема със себе си: фотоалбума, бележките, които сме си разменяли с Хана през годините, и храна, колкото мога да измъкна от склада на „Стоп ен’ Сейв“.

Читать дальше

Когато се разделяме и аз тръгвам към къщи, вече е три следобед. Облаците се разнасят и бледосиньото небе изглежда втъкано в тях като избеляла и прокъсана на места коприна. Въздухът е топъл, но вятърът носи дъх на есен, на студ и дим. Сочната зеленина скоро ще пламне в червено и оранжево, после ще прегори, ще почернее и ще полегне от вятъра. Но мен няма да ме има, ще бъда някъде там, сред голите, тръпнещи от студ дървета, покрити със сняг. Алекс ще е с мен и двамата ще бъдем в безопасност. Ще се разхождаме хванати за ръце, ще се целуваме на дневна светлина, ще се обичаме колкото си искаме и никой няма да ни раздели.

Въпреки случилото се днес, се чувствам по-спокойна от преди, сякаш думите, които си казахме с Алекс, ме пазят и закрилят.

Сещам се, че не съм тичала повече от месец. Беше прекалено горещо и Каръл ми забраняваше. Но щом се прибирам, веднага звъня на Хана и предлагам да се видим на пистата, началната точка на всяка наша тренировка. Тя се засмива.

— Тъкмо мислех да ти се обадя и да те помоля за същото. Велико нещо е психиката, нали? — Смехът й се изгубва за миг в пращенето на слушалката, когато някакъв сензор дълбоко в сърцето на Портланд улавя разговора ни. Старото око не спира да следи, неизменно на своя пост. Кипвам вътрешно, но гневът ме напуска бързо. Скоро, много скоро ще съм далече оттук, ще изчезна завинаги от лицето на този град.

Надявам се да изляза, без да говоря с Каръл, но тя ме пресреща в коридора. Както винаги е в кухнята, върти се безкрай в своя кръг от готвене и чистене.

— Къде беше цял ден, Лена? — подава глава в коридора тя.

— С Хана — отвръщам автоматично.

— И отново излизаш?

— Само да потичам. — Преди малко си мислех, че ако я видя отново, ще се хвърля върху нея, ще разкъсам лицето й и ще я убия, но сега, докато я гледам, разбирам, че не усещам нищо, сякаш е някакъв билборд или непозната от автобуса.