ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Орки Стен Никълс Посвещава се на Мариане Гей и Ник Филтър, задето бяха щастливи и ме вдъхновяваха с любовта си. Ако не беше помощта на другите, писателите щяха да живеят в непоносима изолация. Ето защо благодаря на Стийв Джейксън и Хийтър Матузо за тяхното приятелство и за смеха им. На Хари и Хелън Ниб за съветите и любезното съдействие. На Санди Оудън за шоколадовата й мъдрост. На Саймън Спантън, задето прояви твърда ръка в редакцията и на Никола Синклер за опита му в книгоиздаването. Ей, оркското войнство, да вдигнем врява, да вдигнем врява и глъчка сега. Когато от странство се връщаме с плячка, с богатства несметни да смаем света. Ей, оркски невести, прекрасни, чудесни, кажете ни сбогом, къщовници, с песни. Кръвта ни за сеч и разплата жадува, а мечът погибел да сее бленува. Да палим, да грабим, накрая да режем главите от шиите, от пояс кесиите. Врага в битка страшна без жал да затрием, връз гроба му бъчва със ейл да изпием. Над бряг непознат стройна кула стърчеше, в тъма доближихме я, скоро в огън пламтеше. Имотец прибрахме, злодейства пиляхме, живинка нивга веч на тоз бряг не съзряхме. Селяк с тумбак сладка щерка таеше, с нож го ръчнахме, после дълго врещеше. Щом секна да кряка, златцето издаде, щерката търти да бяга, жената турнахме на клада. Да вдигнеме халби, ей оркското войнство, до дъно да пием тръпчивия ейл. Вразите лишихме от чест и достойнство, триумф и богатства славят орка дебел. Стара оркска маршова песен Земята около Страк бе осеяна с трупове. Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват. Всичко това

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Има ли някой тук? — Гласът му отекна в стените и предизвика малка лавина от покрива. Но отговор не последва.

Изведнъж в лицата ги блъсна силен вятър. Всичко изчезна зад бяла пелена.

Отвън бушуваше виелица.

Дженеста изруга и бутна назад бъчвата със съсирена кръв. Беше изгубила надежда, че този път ще се получи. Мислите й се гонеха в кръг, проваляйки опитите й да се съсредоточи.

Глождеше я подозрението, че Върховната жрица на Гривеста гледка бе тръгнала да преследва Върколаците, но нямаше представа за причината. Каквато и да бе тя, трябваше да е достатъчно важна, за да накара Криста Галби да пропусне аудиенцията при кралицата.

Читать дальше

Но какво значение имаше? Нека онази глупачка изтощава конете и хората си в безплодни гонитби. Всичко, от което се нуждаеше Дженеста, бе малко повече информация.

Да можеше кръвта да се съсирва по-бавно. Сега виждаше само разлято бяло петно.

Тя щракна с пръсти и един от прислужниците й поднесе чаша изворна вода. Кралицата въздъхна и се върна към заниманията си.

В началото бе уверена, че е сбъркала някъде. После чу нечий глас. Женски, висок, припяващ монотонно.

Санара отново си говореше сама.

Дженеста се наведе напред и картината пред нея доби по-ясни очертания.

Санара стоеше изправена до прозорец, закривайки го частично с тялото си. Дженеста си даде сметка какво бе станало. Фокусът й бе бил разположен прекалено високо, ограничавайки се с ледената пустош отвъд прозореца. Нещо — смущения в етера може би — бяха смутили възприятията й при първия опит. Тя премести внимателно поглед надолу и го прикова върху лицето на сестра си.

Но тъкмо преди да проговори, нещо я накара да спре. Игнорирайки Санара, тя се загледа отвъд рамото й, през прозореца. Нещо там помръдваше и видът му предизвикваше странно вълнение в душата й.

През танцуващите снежинки тя съгледа Върколаците, сгушени в един от ъглите на замръзналия двор. Някои от тях бяха опръскани с кръв. Щом ги позна, устата й се напълни със слюнка, но си наложи да овладее жаждата си за разплата. Точно сега не биваше да губи и частица от концентрацията си.

Тя изпрати съзнанието си право към ослепяващата белота.

— Как, по дяволите, са се озовали там? — не спираше да се пита. — Освен ако…

Тя се сепна и замлъкна. Сега това нямаше значение. Най-важното бе, че знаеше къде са.

Само на миля от свилената шатра, където Дженеста се опияняваше от зловещата игра с кръвта на посечения воин, Криста Галби и отрядът й се прибираха през портите на Гривеста гледка. Свечеряваше се и върху наблюдателниците трепкаха сигнални факли.

Върховната жрица погледна към перления гейзер от магична енергия, но видът му пробуди в душата й болка от загубата на реликвата. Тя разтърси глава. Всичко, което искаше сега, бе да си е у дома, при Айдан.