ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Орки Стен Никълс Посвещава се на Мариане Гей и Ник Филтър, задето бяха щастливи и ме вдъхновяваха с любовта си. Ако не беше помощта на другите, писателите щяха да живеят в непоносима изолация. Ето защо благодаря на Стийв Джейксън и Хийтър Матузо за тяхното приятелство и за смеха им. На Хари и Хелън Ниб за съветите и любезното съдействие. На Санди Оудън за шоколадовата й мъдрост. На Саймън Спантън, задето прояви твърда ръка в редакцията и на Никола Синклер за опита му в книгоиздаването. Ей, оркското войнство, да вдигнем врява, да вдигнем врява и глъчка сега. Когато от странство се връщаме с плячка, с богатства несметни да смаем света. Ей, оркски невести, прекрасни, чудесни, кажете ни сбогом, къщовници, с песни. Кръвта ни за сеч и разплата жадува, а мечът погибел да сее бленува. Да палим, да грабим, накрая да режем главите от шиите, от пояс кесиите. Врага в битка страшна без жал да затрием, връз гроба му бъчва със ейл да изпием. Над бряг непознат стройна кула стърчеше, в тъма доближихме я, скоро в огън пламтеше. Имотец прибрахме, злодейства пиляхме, живинка нивга веч на тоз бряг не съзряхме. Селяк с тумбак сладка щерка таеше, с нож го ръчнахме, после дълго врещеше. Щом секна да кряка, златцето издаде, щерката търти да бяга, жената турнахме на клада. Да вдигнеме халби, ей оркското войнство, до дъно да пием тръпчивия ейл. Вразите лишихме от чест и достойнство, триумф и богатства славят орка дебел. Стара оркска маршова песен Земята около Страк бе осеяна с трупове. Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват. Всичко това

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Изработката им бе толкова майсторска, че изглеждаха изпъкнали, ала когато Страк протегна ръка, докосна само гладко стъкло.

В мига, когато пръстите му опряха във вратата, тя се разтвори. Завладени от благоговение, орките пристъпиха внимателно прага. Сетне спряха смълчани и се огледаха. Намираха се във вътрешността на просторна зала, чиито сводести стени се издигаха толкова високо, че подпорите на тавана изглеждаха миниатюрни. Към залата се отваряха множество врати, извиваха се и няколко мраморни стълбища. Всеки сантиметър от двореца бе изкусно резбован, но гъстите сенки им пречеха да различават рисунките. Ухаеше на есен.

Джъп пристъпи бавно напред. Дори тихите му стъпки отекнаха надалеч.

— Не ми харесва това място — прошепна Койла.

Думите й прокънтяха оглушително.

Страк се извърна, споходен от странното усещане, че някой ги наблюдава. Но наоколо нямаше жива душа. Той продължи към вътрешността на двореца и когато подмина центъра на залата, забеляза нещо някъде по средата на централното стълбище.

Беше жена, облечена в бяло.

Беше подпряла ръка на парапета. Черната й коса я обгръщаше като наметало — дребна фигура на фона на огромния дворец.

— Коя… — Той се покашля. — Коя сте вие?

Читать дальше

Тя не му отговори. Вместо това произнесе с тъничък гласец:

— Напуснете двореца. Побързайте!

— В тази буря? Ще измръзнем до сутринта.

— Повярвайте ми, тук е далеч по-опасно. — Неочаквано тя се преви и изстена болезнено, а красивото й лице се разкриви от ужас, когато хвърли поглед назад.

— Вървете си! Вървете си веднага!

— Но какво има? — попита Страк и постави крак на първото стъпало.

Тя не отговори. Той започна да се катери, като вземаше по две-три стъпала наведнъж.

Щом стигна до нея, спря и промълви:

— Ние ще ви пазим.

— Късно е — изсмя се отчаяно жената.

През вратата зад нея нахлу цяла глутница смразяващи кръвта създания.

Приличаха на демони, онези ужасяващи призраци, за които се говореше, че посрещали нещастниците в преддверието на Ксентагия с огнени камшици.

Долу в огромната зала наизлязоха още подобни твари и наобиколиха малката група орки.

Нямаше две еднакви сред тях. Телата им, прегърбени, със закривени крайници, меняха непрестанно формата си. Дори лицата им се топяха и преобразяваха. Появяваха се и изчезваха облещени очи, зъби или клюнове. Кожата им се напукваше като презрял плод. Някои имаха криле като на прилеп, ала всички, без изключение, бяха въоръжени с дълги закривени нокти. Бяха толкова отвратителни, че Страк едва успя да сподави гаденето си.

Бяха поне петдесетина.

Орките ги оглеждаха, сковани от страх.

— Хвърлете оръжията! — предупреди ги жената.

— Няма да стане! — опъна се Хаскеер.

— Но това е едничката ви надежда! Нима мислите, че можете да се биете с тях? Слуагите няма да ви убият, ако не ги нападнете.