ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Орки Стен Никълс Посвещава се на Мариане Гей и Ник Филтър, задето бяха щастливи и ме вдъхновяваха с любовта си. Ако не беше помощта на другите, писателите щяха да живеят в непоносима изолация. Ето защо благодаря на Стийв Джейксън и Хийтър Матузо за тяхното приятелство и за смеха им. На Хари и Хелън Ниб за съветите и любезното съдействие. На Санди Оудън за шоколадовата й мъдрост. На Саймън Спантън, задето прояви твърда ръка в редакцията и на Никола Синклер за опита му в книгоиздаването. Ей, оркското войнство, да вдигнем врява, да вдигнем врява и глъчка сега. Когато от странство се връщаме с плячка, с богатства несметни да смаем света. Ей, оркски невести, прекрасни, чудесни, кажете ни сбогом, къщовници, с песни. Кръвта ни за сеч и разплата жадува, а мечът погибел да сее бленува. Да палим, да грабим, накрая да режем главите от шиите, от пояс кесиите. Врага в битка страшна без жал да затрием, връз гроба му бъчва със ейл да изпием. Над бряг непознат стройна кула стърчеше, в тъма доближихме я, скоро в огън пламтеше. Имотец прибрахме, злодейства пиляхме, живинка нивга веч на тоз бряг не съзряхме. Селяк с тумбак сладка щерка таеше, с нож го ръчнахме, после дълго врещеше. Щом секна да кряка, златцето издаде, щерката търти да бяга, жената турнахме на клада. Да вдигнеме халби, ей оркското войнство, до дъно да пием тръпчивия ейл. Вразите лишихме от чест и достойнство, триумф и богатства славят орка дебел. Стара оркска маршова песен Земята около Страк бе осеяна с трупове. Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват. Всичко това

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Читать дальше

—

Добре тогава

— произнесе след време същият глас. —

Ще ви оставим да живеете до утре.

—

Но ако до здрач

— добави друг глас, —

не получим инструментумите, няма да напуснете живи това място.

—

И ще проклинате всеки миг от съществуването си.

Слуагите ги подкараха нагоре по стълбището. Когато преминаваха покрай жената, тя неочаквано се сепна, сякаш се пробуди от сън, пристъпи мълчаливо между Койла и Страк и тръгна редом с тях нагоре.

Изкачването продължи дълго. Когато стигнаха горе, жената трепереше от изтощение. Без съмнение се намираха в най-високата кула, която бяха забелязали леденото поле. Тук бе далеч по-студено, отколкото в залата.

Тъкмо когато излизаха на горната площадка, единствената врата пред тях се разтвори. Страк забеляза, че тя няма нито дръжка, нито ключалка. Кой знае защо този факт се отпечата в съзнанието му, докато плъзгаше поглед към овалната стая зад вратата. Тя също бе озарена от златиста светлина, макар да не виждаше никакъв източник. Сякаш самият въздух сияеше. И тук стените бяха покрити с рисунки, повечето на огромни страшилища. Вкаменени изображения на демоните около тях. Дълги жълти завеси се спускаха от извития таван.

Слуагите се отдръпнаха настрани. Страк си пое въздух и поведе дружината вътре в помещението. Щом влязоха, жената рухна на пода под една от завесите.

Изведнъж вратата зад тях се затръшна. Болката, която ги измъчваше до този момент, изчезна. Джъп изтича обратно при вратата. Но още преди да успее да я докосне, преграда от светлина го отхвърли назад.

Алфрей коленичи до него.

— Има пулс, но е в безсъзнание. Ще се оправи… надявам се.

Те се разпръснаха, отмествайки завесите, с надеждата зад тях да открият друга врата. Нямаше нищо освен безкрайни рисунки. В края на краищата се отказаха и насядаха по пода. Жената не беше помръднала.

Треперейки от неестествения студ, Страк дръпна една завеса и се омота в нея като в шал. Някои от оръженосците последваха примера му.

— Ти знаеше, че оттук няма излизане, нали? — приближи се Страк към жената.

— Но се надявах вие да намерите изход — отвърна тя с тънкия си безплътен глас. — Сигурно искаш да узнаеш коя съм.

— И още как — рече Койла, която също приседна до тях.

— Не виждате ли, че и аз съм затворница като вас?

— Все още не си ми казала името си — рече Страк.

— Санара.

Необходими им бяха няколко секунди, преди да осъзнаят чутото.

— Сестрата на Дженеста?

— Да. Но не съдете за мен по нея. Не си приличаме.

— Да бе! — изсумтя Койла.

— Как бих могла да ви убедя?

— Не можеш — Койла се изправи.

— Ти не си като нея — обърна се Санара към Страк. — Усещам, че през теб протича земната сила, както беше с някогашните орки. При това дете няма и следа от нея.

— Гледай само да не чуе, че я наричаш дете — предупреди я Страк.

Тя сви изнемощяло рамене.