Страк отстъпи бавно назад и се върна при дружината. Щом ще умира, не искаше да бъде сам. Две от гадините го последваха надолу, като размахваха нокти пред лицето му. Когато стигна при Върколаците, те спряха и се изправиха на задните си крака, разтворили зловонните си пасти.
— Най-добре да я послушаме! — извика Страк и хвърли меча си на пода. Оръжието издрънча и останалите орки трепнаха изненадани. Слуагите отстъпиха малко назад, като продължаваха да извиват сивкавите си тела.
Осъзнали, че са в безизходица, останалите орки последваха примера му. Чудовищата продължаваха да ги разглеждат застрашително, докато и последният меч се озова на пода.
— Мислех, че слуагите ги има само в приказките — прошепна Койла.
— Аз пък ги смятах за създания от ада — добави Алфрей.
Страхът тегнеше над орките като отвратителна смрад. Изведнъж в залата отекна зловещ глас.
—
Предайте ни инструментумите!
Страк се извърна, но не можа да определи кой от демоните бе проговорил. Съдейки по изненаданите им лица, орките също бяха чули нареждането.
— Не са у нас — отвърна Страк.
—
Лъжеш!
— отвърна същият глас. —
Усещаме силата им.
—
Те посягат към нас.
—
Викат ни.
—
Предайте ни инструментумите и ще ви оставим живи.
Зашеметен, водачът на Върколаците пъхна ръка под куртката си. Пръстите му бяха плувнали в пот. Въпреки това той успя да отдели една от звездите от общата маса, която бяха образували. Останалите звезди още бяха слепени една за друга, сякаш бяха едно цяло. Страк завъртя звездата между пръстите си. Беше петолъчната зелена звезда, която бяха взели от Троица. Стори му се, че оттогава е изминала цяла вечност. Пусна я в пазвата си, измъкна останалите четири и ги подаде.
Змиеподобна ръка се пресегна и ги дръпна от неговата.
—
А другата? Къде е другата?
Страк преглътна изплашено.
— Не можахме да я вземем.
—
Тогава ще страдате вечно.
Нетърпима болка взриви главата на Страк. Имаше усещането, че някой е пъхнал вътре запалена факла. Той притисна слепоочията си с юмруци и падна на пода. Около него останалите Върколаци също се гърчеха в неистови болки.
— Чакайте! — едва намери сили да извика Страк. — Исках да кажа, че не е тук с нас. Но можем да я донесем.
Болката отслабна.
—
Кога? Кога можете да я донесете?
— Тя е при другата част от отряда — излъга той. Една ослепителнобяла светкавица изригна в главата му. — Те идват… идват насам.
—
Кога ще са тук?
— попита гласът.
— Не зная. Разделихме се във виелицата. Но ще дойдат. Утре, когато бурята утихне.
—
В такъв случай ще ви убием веднага.
— Ако не им подадем сигнал, няма да влязат в двореца. — Той се втренчи в най-близкия слуаг. — Аз съм единственият, който го знае. И няма да го издам, колкото и да ме мъчите.
Страк дочу някакъв разговор, но не можеше да различи какво се казва.






