ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Орки Стен Никълс Посвещава се на Мариане Гей и Ник Филтър, задето бяха щастливи и ме вдъхновяваха с любовта си. Ако не беше помощта на другите, писателите щяха да живеят в непоносима изолация. Ето защо благодаря на Стийв Джейксън и Хийтър Матузо за тяхното приятелство и за смеха им. На Хари и Хелън Ниб за съветите и любезното съдействие. На Санди Оудън за шоколадовата й мъдрост. На Саймън Спантън, задето прояви твърда ръка в редакцията и на Никола Синклер за опита му в книгоиздаването. Ей, оркското войнство, да вдигнем врява, да вдигнем врява и глъчка сега. Когато от странство се връщаме с плячка, с богатства несметни да смаем света. Ей, оркски невести, прекрасни, чудесни, кажете ни сбогом, къщовници, с песни. Кръвта ни за сеч и разплата жадува, а мечът погибел да сее бленува. Да палим, да грабим, накрая да режем главите от шиите, от пояс кесиите. Врага в битка страшна без жал да затрием, връз гроба му бъчва със ейл да изпием. Над бряг непознат стройна кула стърчеше, в тъма доближихме я, скоро в огън пламтеше. Имотец прибрахме, злодейства пиляхме, живинка нивга веч на тоз бряг не съзряхме. Селяк с тумбак сладка щерка таеше, с нож го ръчнахме, после дълго врещеше. Щом секна да кряка, златцето издаде, щерката търти да бяга, жената турнахме на клада. Да вдигнеме халби, ей оркското войнство, до дъно да пием тръпчивия ейл. Вразите лишихме от чест и достойнство, триумф и богатства славят орка дебел. Стара оркска маршова песен Земята около Страк бе осеяна с трупове. Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват. Всичко това

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

— Какво значение има? Утре по залез-слънце и тя ще е мъртва като всички вас. Нали не храниш илюзията, че слуагите ще ви пуснат да си вървите?

— Напротив — надявах се да го сторят.

— Мечтай си. Те виреят от болките и страданията на другите. Ще превърнат живота ви в безкрайна агония и пак няма да ви позволят да умрете, колкото и да ги умолявате. Вашият ужас е най-вкусната храна за тях.

— Казвам се Страк. Ако ще мрем заедно, поне да си знаем имената.

Вместо отговор тя махна с ръка.

— И тъй, кралице Санара — поде той след време, с надеждата да надзърне отвъд завесата на привидното й безразличие. — Как да те наричам — Ваше величество?

Тя поклати глава и той долови омаен аромат на рози от косите й.

— Не. Отдавна не са ме наричали така. Не и откакто човеците изядоха магията на моята земя.

— Твоята земя?

— Моята земя. Моето царство. — Тя се усмихна печално. — Дженеста държеше южните земи, Адпар — страната на ниядите. Така пожела да бъде нашата майка. Но сами виждате в какво се превърна моят дял — в ледена пустош. Цели градове останаха оковани под ледниците. Някога тази страна бе богата и плодородна, имаше гори и езера. Ала когато ледовете настъпиха, моите поданици избягаха. Малцината, които останаха, загинаха. Всичко започна малко след като се качих на трона. Защо да ги виня, че го сметнаха за моя грешка? Знаете ли какво е да те обвиняват за смъртта на цяла една страна? Можете ли да си представите болката, когато твоите най-близки приятели, любимите ти същества ти обръщат гръб и те изоставят? — Очите й се насълзиха. — Опитах се да се боря, но силите ми се оказаха недостатъчни. Този дворец е всичко, което остана от моята столица — Иллекс.

Читать дальше

— Но защо Дженеста не ти помогна?

Тя се разсмя натъжено.

— Не зная доколко познавате сестра ми, но тя не помага никому освен на себе си. Тъкмо по тази причина майка ми я отпрати надалеч. Не е идвала в царството ми от много поколения насам.

— Коя е майка ти?

— Вермеграм.

— Прочутата магьосница? Онази същата Вермеграм от древните времена?

Санара въздъхна и кимна.

— Значи в жилите ти не тече само човешка кръв.

— Така е, също както и при моите сестри. Но Вермеграм умря преди много зими. А когато издъхна Адпар — по волята на Дженеста — аз бях там и ви наблюдавах.

— Откъде знаеш, че и ние сме били при смъртното й ложе?

— Отдавна те държа под око, Страк — отвърна тя и му хвърли загадъчен поглед. Ала въпреки въпросите му отказа да разговаря повече на тази тема.

Страк потъна в мрачно мълчание. След известно време обаче реши да смени темата:

— И как стана така, че допусна слуагите в двореца?

— Какъв странен въпрос! Нима можех да им попреча?

Страк не знаеше какво да отвърне.

— Откъде се взеха? Защо са тук?

Някогашната кралица въздъхна отново, изтегна се на пода и подпря главата си с ръка.