Изгледа го с прозрачните си зелени очи, които малко му напомняха за очите на Дженеста. Лицето й имаше млечнобяла кожа без следа от люспи.
— Те са древен народ от зората на времето. Истинско превъплъщение на злото. Вие смятате Дженеста за лоша, нали? В сравнение с тях тя е истински дилетант. Тук са, защото знаят, че рано или късно Дженеста ще узнае за инструментумите. Аз съм тяхна затворничка от много време, още преди вие да се родите. И ще бъда такава, когато слуагите ви глозгат костите. Те си мислеха, че тя ще ги намери…
— Поне се опита — прекъсна я, без да иска, Страк.
— И тогава ще ме разменят за тях.
— Но за какво са им? — попита той. — Какво знаеш за звездите? За инструментумите?
Санара гледаше право през него. Изгубена в размисли, тя дори не забеляза, че Джъп и Койла се бяха присъединили към тях.
— Ами те, разбира се, също искат да ги използват — произнесе почти замечтано бледата кралица.
— За какво? Какво ще направят с тях?
— Събрани заедно, инструментумите съществуват в различните измерения.
Джъп пръв схвана какво има предвид. Или така смяташе.
— За това ли са предназначени? За придвижване от едно място на друго? Така ли се озовахме тук?
Санара отметна косата си назад.
— Те не местят никого. Исках да кажа, че веднъж съединени, те съществуват в измеренията.
Върколаците я гледаха объркани.
— В пространството — добави тя. — И времето.
— Но нали те ни доведоха тук? — попита Койла и хвърли огорчен поглед на Страк.
— Предполагам, щом не сте дошли сами.
— Беше нощ, когато се започна, и миг по-късно — ден, когато се озовахме тук. За това ли казваш, че съществуват във времето?
Кралицата кимна.
— И все пак — не се предаваше Джъп — това ли е тяхното предназначение?
Санара поклати глава.
— Не. Това е само… страничен ефект. Но не и основната им функция.
— А каква е тя, тогава? — попита джуджето.
— Тя е отвъд представите на простосмъртните — отвърна Санара без да поглежда джуджето.
Преди някой от тях да успее да заговори, отсрещната стена претърпя рязка промяна. За миг сякаш цялата стена се отдръпна назад, а сетне се върна на мястото си. Но сега там имаше мъжка фигура. Сенките скриваха лицето му, но нищо не можеше да прикрие високия му ръст.
— Готови за бой! — извика Страк. — Неприятел!
Орките нямаха оръжия. Но бяха близо трийсетина, а противникът — само един.
Освен това, отдавна чакаха да си го изкарат на някого.
Непознатият пристъпи от сенките, вдигнал ръце в умиротворителен жест.
Когато ги приближи, светлината в стаята озари лицето му, което беше човешко. Сребърната бродерия на палтото му сияеше, а на колана му не се виждаше ножница.
Това беше Серафейм.
Някои от орките се дръпнаха уплашено и неволно посегнаха към оръжията си, преди да се сетят, че ножниците им са празни.






