ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Орки Стен Никълс Посвещава се на Мариане Гей и Ник Филтър, задето бяха щастливи и ме вдъхновяваха с любовта си. Ако не беше помощта на другите, писателите щяха да живеят в непоносима изолация. Ето защо благодаря на Стийв Джейксън и Хийтър Матузо за тяхното приятелство и за смеха им. На Хари и Хелън Ниб за съветите и любезното съдействие. На Санди Оудън за шоколадовата й мъдрост. На Саймън Спантън, задето прояви твърда ръка в редакцията и на Никола Синклер за опита му в книгоиздаването. Ей, оркското войнство, да вдигнем врява, да вдигнем врява и глъчка сега. Когато от странство се връщаме с плячка, с богатства несметни да смаем света. Ей, оркски невести, прекрасни, чудесни, кажете ни сбогом, къщовници, с песни. Кръвта ни за сеч и разплата жадува, а мечът погибел да сее бленува. Да палим, да грабим, накрая да режем главите от шиите, от пояс кесиите. Врага в битка страшна без жал да затрием, връз гроба му бъчва със ейл да изпием. Над бряг непознат стройна кула стърчеше, в тъма доближихме я, скоро в огън пламтеше. Имотец прибрахме, злодейства пиляхме, живинка нивга веч на тоз бряг не съзряхме. Селяк с тумбак сладка щерка таеше, с нож го ръчнахме, после дълго врещеше. Щом секна да кряка, златцето издаде, щерката търти да бяга, жената турнахме на клада. Да вдигнеме халби, ей оркското войнство, до дъно да пием тръпчивия ейл. Вразите лишихме от чест и достойнство, триумф и богатства славят орка дебел. Стара оркска маршова песен Земята около Страк бе осеяна с трупове. Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват. Всичко това

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Изгледа го с прозрачните си зелени очи, които малко му напомняха за очите на Дженеста. Лицето й имаше млечнобяла кожа без следа от люспи.

— Те са древен народ от зората на времето. Истинско превъплъщение на злото. Вие смятате Дженеста за лоша, нали? В сравнение с тях тя е истински дилетант. Тук са, защото знаят, че рано или късно Дженеста ще узнае за инструментумите. Аз съм тяхна затворничка от много време, още преди вие да се родите. И ще бъда такава, когато слуагите ви глозгат костите. Те си мислеха, че тя ще ги намери…

— Поне се опита — прекъсна я, без да иска, Страк.

— И тогава ще ме разменят за тях.

— Но за какво са им? — попита той. — Какво знаеш за звездите? За инструментумите?

Санара гледаше право през него. Изгубена в размисли, тя дори не забеляза, че Джъп и Койла се бяха присъединили към тях.

— Ами те, разбира се, също искат да ги използват — произнесе почти замечтано бледата кралица.

— За какво? Какво ще направят с тях?

— Събрани заедно, инструментумите съществуват в различните измерения.

Джъп пръв схвана какво има предвид. Или така смяташе.

— За това ли са предназначени? За придвижване от едно място на друго? Така ли се озовахме тук?

Санара отметна косата си назад.

— Те не местят никого. Исках да кажа, че веднъж съединени, те съществуват в измеренията.

Върколаците я гледаха объркани.

— В пространството — добави тя. — И времето.

— Но нали те ни доведоха тук? — попита Койла и хвърли огорчен поглед на Страк.

— Предполагам, щом не сте дошли сами.

— Беше нощ, когато се започна, и миг по-късно — ден, когато се озовахме тук. За това ли казваш, че съществуват във времето?

Кралицата кимна.

— И все пак — не се предаваше Джъп — това ли е тяхното предназначение?

Санара поклати глава.

— Не. Това е само… страничен ефект. Но не и основната им функция.

— А каква е тя, тогава? — попита джуджето.

— Тя е отвъд представите на простосмъртните — отвърна Санара без да поглежда джуджето.

Преди някой от тях да успее да заговори, отсрещната стена претърпя рязка промяна. За миг сякаш цялата стена се отдръпна назад, а сетне се върна на мястото си. Но сега там имаше мъжка фигура. Сенките скриваха лицето му, но нищо не можеше да прикрие високия му ръст.

— Готови за бой! — извика Страк. — Неприятел!

Орките нямаха оръжия. Но бяха близо трийсетина, а противникът — само един.

Освен това, отдавна чакаха да си го изкарат на някого.

Непознатият пристъпи от сенките, вдигнал ръце в умиротворителен жест.

Когато ги приближи, светлината в стаята озари лицето му, което беше човешко. Сребърната бродерия на палтото му сияеше, а на колана му не се виждаше ножница.

Това беше Серафейм.

Някои от орките се дръпнаха уплашено и неволно посегнаха към оръжията си, преди да се сетят, че ножниците им са празни.