ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Орки Стен Никълс Посвещава се на Мариане Гей и Ник Филтър, задето бяха щастливи и ме вдъхновяваха с любовта си. Ако не беше помощта на другите, писателите щяха да живеят в непоносима изолация. Ето защо благодаря на Стийв Джейксън и Хийтър Матузо за тяхното приятелство и за смеха им. На Хари и Хелън Ниб за съветите и любезното съдействие. На Санди Оудън за шоколадовата й мъдрост. На Саймън Спантън, задето прояви твърда ръка в редакцията и на Никола Синклер за опита му в книгоиздаването. Ей, оркското войнство, да вдигнем врява, да вдигнем врява и глъчка сега. Когато от странство се връщаме с плячка, с богатства несметни да смаем света. Ей, оркски невести, прекрасни, чудесни, кажете ни сбогом, къщовници, с песни. Кръвта ни за сеч и разплата жадува, а мечът погибел да сее бленува. Да палим, да грабим, накрая да режем главите от шиите, от пояс кесиите. Врага в битка страшна без жал да затрием, връз гроба му бъчва със ейл да изпием. Над бряг непознат стройна кула стърчеше, в тъма доближихме я, скоро в огън пламтеше. Имотец прибрахме, злодейства пиляхме, живинка нивга веч на тоз бряг не съзряхме. Селяк с тумбак сладка щерка таеше, с нож го ръчнахме, после дълго врещеше. Щом секна да кряка, златцето издаде, щерката търти да бяга, жената турнахме на клада. Да вдигнеме халби, ей оркското войнство, до дъно да пием тръпчивия ейл. Вразите лишихме от чест и достойнство, триумф и богатства славят орка дебел. Стара оркска маршова песен Земята около Страк бе осеяна с трупове. Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват. Всичко това

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Едва сега демоните започнаха да оказват съпротива. Около дузина от тях се събраха в пространството между орките и масата със звездите. Телата им започнаха да се изменят и да се съоръжават с пипала и нокти. Един от слуагите дори се превърна в дракон, който въртеше огромната си глава с неописуем рев, разпръсквайки слюнка наоколо. Някои от оръженосците бяха повалени, други захвърлиха оръжията и притиснаха слепоочията си с ръце. Ала останалите продължаваха да се сражават храбро.

Най-сетне редовете на противника трепнаха и слуагите започнаха да отстъпват. Повечето от тях бяха покрити с рани, от които бликаше познатата черна и лепкава течност. По пода се въргаляха отрязаните им израстъци. Последните две оцелели чудовища бяха притиснати към отсрещната стена. Те предприеха отчаян опит да си пробият път до звездите, но Върколаците се нахвърлиха върху тях и ги подгониха към стълбището. Чудовищата побягнаха надолу и заедно с тях се стопи и нетърпимата болка в главите на орките. Върколаците се скупчиха в центъра на залата, все още невярващи, че са оцелели. Хаскеер понечи да вземе звездите от масата.

Но те бяха изчезнали. Както и Страк.

В разгара на боя Страк бе видял, че един слуаг прибира звездите и хуква към терасата отзад. Щом се озова отвън, чудовището започна да се катери по стената. Сега Страк, стиснал копие в ръка, тичаше нагоре по стълбите, надявайки се да го застигне.

Горе стълбището се разделяше на две. Щом вдигна глава, Страк зърна там слуага, който се спускаше по отсрещните стълби, на не повече от двайсетина крачки пред него. Страк замахна и метна с всички сили копието. Демонът падна като камък.

Беше ранен, но не и мъртъв. Протегна един от израстъците си към звездите, които бе изпуснал на стълбите. В този момент дотича Страк и в движение отсече пипалото му. Но слуагът не се предаваше. От тялото му се стрелна друг, подобен на жило израстък и се впи в рамото на капитана. Страк отстъпи бързо назад, притиснал раната си с ръка, докато демонът бързо губеше сили. Веднага щом чудовището издъхна, Страк сграбчи звездите и побягна.

Беше се спуснал до средата на стълбището, когато дочу шум от бой. Надвеси се през перилата и погледна надолу, опитвайки се да различи силуетите на сражаващите се. Почти веднага ги позна.

Пантеонисти.

Макар и попривикнал на внезапни обрати, Страк едва не се вцепени от изненада. Единствената успокояваща мисъл бе, че, каквото и да диреха тук, пантеонистите едва ли щяха да бъдат посрещнати с разтворени обятия от слуагите. Значи съюзници, макар и не задължително приятели. Оставаха им броени секунди, преди да достигнат разклонението на стълбището и да блокират всички изходи надолу. Страк пъхна звездите в куртката си, пое си дъх и се втурна по единственото незаето стълбище.