ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Орки Стен Никълс Посвещава се на Мариане Гей и Ник Филтър, задето бяха щастливи и ме вдъхновяваха с любовта си. Ако не беше помощта на другите, писателите щяха да живеят в непоносима изолация. Ето защо благодаря на Стийв Джейксън и Хийтър Матузо за тяхното приятелство и за смеха им. На Хари и Хелън Ниб за съветите и любезното съдействие. На Санди Оудън за шоколадовата й мъдрост. На Саймън Спантън, задето прояви твърда ръка в редакцията и на Никола Синклер за опита му в книгоиздаването. Ей, оркското войнство, да вдигнем врява, да вдигнем врява и глъчка сега. Когато от странство се връщаме с плячка, с богатства несметни да смаем света. Ей, оркски невести, прекрасни, чудесни, кажете ни сбогом, къщовници, с песни. Кръвта ни за сеч и разплата жадува, а мечът погибел да сее бленува. Да палим, да грабим, накрая да режем главите от шиите, от пояс кесиите. Врага в битка страшна без жал да затрием, връз гроба му бъчва със ейл да изпием. Над бряг непознат стройна кула стърчеше, в тъма доближихме я, скоро в огън пламтеше. Имотец прибрахме, злодейства пиляхме, живинка нивга веч на тоз бряг не съзряхме. Селяк с тумбак сладка щерка таеше, с нож го ръчнахме, после дълго врещеше. Щом секна да кряка, златцето издаде, щерката търти да бяга, жената турнахме на клада. Да вдигнеме халби, ей оркското войнство, до дъно да пием тръпчивия ейл. Вразите лишихме от чест и достойнство, триумф и богатства славят орка дебел. Стара оркска маршова песен Земята около Страк бе осеяна с трупове. Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват. Всичко това

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Като се стараеше да не обръща внимание на болката от раната, която макар и сериозна, не беше смъртоносна, той спря на следващата площадка и се ослуша. Звънът на оръжията утихваше в далечината. Вероятно слуагите и пантеонистите бяха слезли надолу по другото стълбище. Стиснал меча в ръка, той продължи да се спуска, с надеждата, че ще намери друг коридор, който да го изведе в подземията.

Доколкото можеше да се ориентира, намираше се в предното крило на двореца. Спря при един прозорец и се опита да стегне ранената си ръка с набързо пригодена превръзка. С крайчеца на окото си зърна нещо да се движи. Когато вдигна глава и надзърна през строшеното стъкло, установи, че през заснеженото поле към двореца се приближава цяла армия. Предните й редици вече бяха достигнали вратата под него.

Шумът на прокрадващи се стъпки го накара да се извърне с вдигнат за удар меч.

Една сянка се метна към него от тъмния ъгъл.

Страк не можеше да повярва на очите си. А и нямаше време за това.

— Какво трябва да направя, за да те убия? — попита той. Макар че онзи срещу него вече изглеждаше наполовина мъртвец.

— Няма да е толкова лесно — отвърна Мика Лекман. В очите му сияеше безумен блясък. — Не зная как си стигнал до тук, нито как аз се озовах на това сатанинско място, но едно е сигурно — има богове, които са се погрижили за това.

Читать дальше

Мъжът несъмнено не беше на себе си. Страк се опита да си представи как ги е преследвал, през заледената пустош, облечен в разпокъсани дрехи. Очите му бяха кървясали, пръстите на лявата ръка — почернели от измръзване.

— Лекман, това е лудост — рече той. — Откажи се.

— На онзи свят! — извика Мика и се хвърли напред, размахвайки бясно оръжието си. Страк отскочи настрани, ала ловецът на глави го последва, нанасяйки удар след удар с неизчерпаемата сила на безумец.

Страк отби поредния удар и премина в атака. Ала контраударите му изглеждаха немощни в сравнение с тези на противника. Страк вече не се съмняваше, че двубоят ще е от трудните. Двамата продължиха да си разменят ехтящи удари, като се движеха нататък по коридора. Лекман изглежда бе забравил напълно що е страх и предпазливост. Биеше се като разярено животно.

Внезапно Страк бе заслепен от ярка светлина. Отдръпна се назад, опитвайки се да възвърне зрението си. Когато най-сетне ярките точки, които танцуваха пред очите му, започнаха да се разтапят, той установи, че Лекман се е заковал неподвижно само на няколко крачки от него.

Мечът бе паднал в краката му.

А на гърдите му зееше огромна дупка. През нея се подаваха строшени ребра и кървава плът. Краищата на раната бяха обгорени и димяха. През отверстието Страк можеше да види част от стената оттатък.

Лекман сведе глава и надзърна в раната, сякаш гледката му беше просто любопитна.