ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Орки Стен Никълс Посвещава се на Мариане Гей и Ник Филтър, задето бяха щастливи и ме вдъхновяваха с любовта си. Ако не беше помощта на другите, писателите щяха да живеят в непоносима изолация. Ето защо благодаря на Стийв Джейксън и Хийтър Матузо за тяхното приятелство и за смеха им. На Хари и Хелън Ниб за съветите и любезното съдействие. На Санди Оудън за шоколадовата й мъдрост. На Саймън Спантън, задето прояви твърда ръка в редакцията и на Никола Синклер за опита му в книгоиздаването. Ей, оркското войнство, да вдигнем врява, да вдигнем врява и глъчка сега. Когато от странство се връщаме с плячка, с богатства несметни да смаем света. Ей, оркски невести, прекрасни, чудесни, кажете ни сбогом, къщовници, с песни. Кръвта ни за сеч и разплата жадува, а мечът погибел да сее бленува. Да палим, да грабим, накрая да режем главите от шиите, от пояс кесиите. Врага в битка страшна без жал да затрием, връз гроба му бъчва със ейл да изпием. Над бряг непознат стройна кула стърчеше, в тъма доближихме я, скоро в огън пламтеше. Имотец прибрахме, злодейства пиляхме, живинка нивга веч на тоз бряг не съзряхме. Селяк с тумбак сладка щерка таеше, с нож го ръчнахме, после дълго врещеше. Щом секна да кряка, златцето издаде, щерката търти да бяга, жената турнахме на клада. Да вдигнеме халби, ей оркското войнство, до дъно да пием тръпчивия ейл. Вразите лишихме от чест и достойнство, триумф и богатства славят орка дебел. Стара оркска маршова песен Земята около Страк бе осеяна с трупове. Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват. Всичко това

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Дженеста хвърли втората топка право към нея, но спотаената вътре енергия бе погълната от святкащата преграда.

В отвора на портала продължаваха да трептят безброй звезди. Но сега вече разрушителното му въздействие бе напълно осезаемо. Основите на двореца се разтърсиха от нисък и мощен тътнеж. Ала надвесени над Алфрей, орките не му обърнаха внимание.

Койла и Страк бяха коленичили до него. И двамата виждаха, че раната му е смъртоносна. Койла го улови за ръката и вдигна очи към Страк.

— Много е зле, капитане.

— Алфрей — повика го Страк. — Алфрей, чуваш ли ме?

Старият орк едва намери сили да отвори очи. Изглежда бе успокоен от близостта на своите другари.

— Ето значи… как… ще свърши…

— Не — извика Койла. — Ще се погрижим за раната ти. Аз сега…

— Не е необходимо… да… ме лъжете. Не и в този момент. Оставете ме… поне… да си отида… достойно.

— По дяволите, Алфрей — прошепна Страк. — Аз те забърках в това. Да знаеш само как съжалявам.

— Заедно се забъркахме… капитане — усмихна се отпаднало Алфрей. — Но пък… колко приключения… само.

— Да, колко приключения. И ти беше най-добрият другар, стари мошенико.

— Ще го… приема… за комплимент… с който да… се… гордея — устните му вече едва помръдваха. Страк се наведе, за да може да го чува. — Меч… — едва прошепна Алфрей.

Страк взе меча и го постави в ръцете му. Алфрей сключи окървавените си пръсти около острието. На лицето му се изписа спокойствие.

— Не забравяйте… древните обичаи — произнесе дрезгаво той. — Почитайте… нашите… традиции…

— Обещаваме — отвърна Страк. — И паметта ти. Завинаги.

Земята под тях се разтресе отново. От тавана се посипа мазилка. В другия край на стаята Дженеста, Санара и Серафейм все още бяха погълнати от невидимия двубой. От време на време полупрозрачната стена разпръскваше ярки отблясъци.

— Ще вдигна… тост… за вас… в залата на… Вартания.

Очите му се затвориха за последен път.

— Не! — извика отново Койла. — Алфрей, недей! — Тя го разтърси. — Трябваш ни, старче. Не си отивай точно сега, когато се нуждаем от теб. Алфрей?

Страк положи ръка на рамото й.

— Койла, той не те чува вече. Остави го.

Тя го погледна с неразбиращи очи.

Орките не плачеха. Сълзите бяха за хората. Ала очите й бяха изпълнени с влага.

Джъп бе стиснал лицето си в ръце. Хаскеер бе обронил глава. Останалите оръженосци изглеждаха онемели от мъка.

Страк измъкна внимателно меча от безжизнените пръсти на Алфрей. След това извърна глава към магьосническия дуел и в душата му започна да се надига гняв. Останалите също го почувстваха. Но осъзнаваха също и безсилието си. Никой от тях не смееше да се намеси в тази невидима енергийна битка.

Читать дальше

Само след минута изходът от нея стана ясен.

Дженеста нададе изплашен вик. Собственото й магично поле затрептя и се разкъса.