ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Хищник Дуглас Престон Декември 1972 г. Долината Таурус-Литроу Маре Серенитатис Луната На 11 декември 1972-а година последната мисия на „Аполо“ с човек на борда до Луната се приземи на площадката за кацане в Таурус-Литроу, огромна, заобиколена от планини долина, в края на Морето на спокойствието. В геоложки план районът обещаваше да бъде страна на чудесата с безбройните си хълмове, планини, наносни басейни и сипеи. От особен интерес бяха няколко кратера, образувани от удар, който бе причинил дълбоки дупки в повърхността, разпръсквайки брекча и стъкло по цялата равнина. Мисията се надяваше да се върне с истинско съкровище от лунни проби. Юджийн Сърнан бе командирът на Лунарния модул, а Харисън Шмит — „Джак“, негов пилот. Двамата мъже представляваха идеалният екип за мисията на „Аполо“ 17. Сърнан бе опитен ветеран от две предишни мисии, „Джемини“ 9 и „Аполо“ 10, докато Шмит бе блестящ геолог с докторат от Харвард и бе участвал в планирането им. От три дни изследваха Таурус-Литроу с помощта на Лунарен Роувър. Първата им разходка по лунния пейзаж показа ясно, че в геоложко отношение са ударили джакпота. Едно от най-вълнуващите открития на мисията, което косвено доведе до мистериозната находка на кратера Ван Сърг, стана на втория ден в тесен, дълбок кратер, наречен Шорти. Когато Шмит излезе от роувъра, за да изследва ръба на Шорти, бе удивен, че под сивия лунен прах, който се вдигаше под ботушите му, се открива слой светла оранжева почва. Сърнан бе толкова шокиран, че вдигна оранжевата си отразяваща маска, за да се увери, че не е оптическа измама. Изкопаха бързо една дупка и откриха, че оранжевата почва преминава в яркочервена. От центъра в Хюстън възбудено обсъждаха източника и значението на това странно оцветяване и помолиха астронавтите да вземат двойна проба, която да за

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Нежен вятър шумолеше в листата на стария чинар в парка на музея и каменният фонтан с причудливи фигури се взираше със слепите си очи срещу отдавна притъмнялото небе. Дълбоко в сутерена на сградата, в лабораторията по минералогия, светеше лампа — Мелъди Крукшанк седеше приведена над микроскопа и наблюдаваше деленето на група клетки.

Това траеше от три часа и половина. Венерините частици предизвикваха удивително ускоряване на растежа — истинска вакханалия на деление. Отначало Мелъди си мислеше, че частиците могат да задвижат някакво раково новообразувание, недиференциран грозд от злокачествени клетки. Но това бе много преди да осъзнае, че тези клетки не се делят като раковите или дори като нормални клетки в една култура.

Не — тези клетки се

видоизменяха

.

Групата клетки бе започнала да придобива характеристиките на бластоцист, топчето от клетки, което се формира от оплодена яйцеклетка. Когато клетките бяха продължили да се делят, Мелъди бе видяла в средата на бластоциста да се очертава тъмна ивица. Изглеждаше точно като т.нар. примитивна ивица, която развиват всички хордови ембриони — което би било евентуална форма на спиналната хорда и гръбна кост на развиващото се живо същество.

Читать дальше

Живо същество.

Напълно изтощена, Мелъди изправи глава. Не й идваше наум в какво точно щеше да се развие това нещо — в гущер или в нещо друго, онтологичният процес се намираше в твърде ранна фаза, за да може да се каже.

Тя потрепери. Какво, по дяволите, правеше? Беше пълно безумие да чака. Това, което вършеше, бе не само глупаво, беше изключително опасно. Тези частици трябваше да се изследват при изключителни мерки за сигурност, а не в лаборатория като нейната.

Погледна към часовника, едва успявайки да се фокусира върху цифрите. Примига и разтърка очи. Беше толкова изморена, че почти халюцинираше.

Представа нямаше какви са тези частици, какво правят, как действат. Бяха извънземна форма на живот, попаднала на Земята заедно с астероида Чикскълъб. Това й идваше в повече.

Тя оттласна стола назад и се изправи, малко несигурна, хвана се за масата за опора, ръцете й трепереха. Започна да й се прояснява какво трябваше да направи. Огледа се и очите й се спряха върху бутилка с осемдесет процентов разтвор на флуороводородна киселина. Отключи шкафа, взе бутилката, сложи я под камината, счупи печата и изля няколко унции от нея в плитък стъклен съд. Изключително внимателно свали предметното стъкло от микроскопа, занесе го до камината и го пусна в солната киселина. Получи се слабо разпенване и съскане, когато киселината мигновено разруши и разтвори отвратително разрасналата се топчица от клетки, докато не остана нищо.

Тя въздъхна с облекчение.