ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Хищник Дуглас Престон Декември 1972 г. Долината Таурус-Литроу Маре Серенитатис Луната На 11 декември 1972-а година последната мисия на „Аполо“ с човек на борда до Луната се приземи на площадката за кацане в Таурус-Литроу, огромна, заобиколена от планини долина, в края на Морето на спокойствието. В геоложки план районът обещаваше да бъде страна на чудесата с безбройните си хълмове, планини, наносни басейни и сипеи. От особен интерес бяха няколко кратера, образувани от удар, който бе причинил дълбоки дупки в повърхността, разпръсквайки брекча и стъкло по цялата равнина. Мисията се надяваше да се върне с истинско съкровище от лунни проби. Юджийн Сърнан бе командирът на Лунарния модул, а Харисън Шмит — „Джак“, негов пилот. Двамата мъже представляваха идеалният екип за мисията на „Аполо“ 17. Сърнан бе опитен ветеран от две предишни мисии, „Джемини“ 9 и „Аполо“ 10, докато Шмит бе блестящ геолог с докторат от Харвард и бе участвал в планирането им. От три дни изследваха Таурус-Литроу с помощта на Лунарен Роувър. Първата им разходка по лунния пейзаж показа ясно, че в геоложко отношение са ударили джакпота. Едно от най-вълнуващите открития на мисията, което косвено доведе до мистериозната находка на кратера Ван Сърг, стана на втория ден в тесен, дълбок кратер, наречен Шорти. Когато Шмит излезе от роувъра, за да изследва ръба на Шорти, бе удивен, че под сивия лунен прах, който се вдигаше под ботушите му, се открива слой светла оранжева почва. Сърнан бе толкова шокиран, че вдигна оранжевата си отразяваща маска, за да се увери, че не е оптическа измама. Изкопаха бързо една дупка и откриха, че оранжевата почва преминава в яркочервена. От центъра в Хюстън възбудено обсъждаха източника и значението на това странно оцветяване и помолиха астронавтите да вземат двойна проба, която да за

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Това беше първата стъпка, да разруши организма, който се развиваше върху предметното стъкло. А сега трябваше да разруши останалите венерини частици.

Добави силна основа към киселината, за да я неутрализира и предизвика отлагането на утайка от сол на дъното. Запали спиртна лампа под камината, сложи стъкления съд върху нея и започна да загрява разтвора. След няколко минути цялата течност се бе изпарила, оставяйки само коричка сол. Увеличи силата на пламъка до максимална степен. Изминаха пет минути, после десет, солта започна да се нажежава, когато температурата наближи точката на топене на стъклото. Никоя въглеродна форма, дори фулърина не можеше да издържи на такава температура. В продължение на пет минути държа огнеупорния съд над спиртната лампа, докато той заблестя във виненочервено; едва тогава го свали и го остави да се охлажда.

Оставаше й да направи още едно нещо: най-важното. И то бе да завърши статията, да добави онова, което току-що бе открила. Написа два финални параграфа, обрисувайки с най-сухия научен език, който можеше да си представи, онова, което преди малко бе наблюдавала. Запази го, прочете го още веднъж и се почувства удовлетворена.

Мелъди въздъхна и тихо се прокле за собствената си липса на внимание. Каквото и да представляваха частиците, тя вече бе сигурна, че могат да бъдат много опасни. Не можеше да се каже какво са в състояние да причинят на жив организъм, на човешко същество. Усети, че я побиват тръпки при мисълта дали не се е заразила. Но то беше невъзможно — частиците бяха прекалено големи, за да са въздушнопреносими, пък и тя толкова старателно ги бе отделила от камъка, останалите бяха надеждно съхранени в хладното му безразличие, на шестдесет и пет милиона години, но все още функциониращи.

Функциониращи.

Това бе наистина проблемът. Каква

е

функцията им? Но още докато си задаваше този въпрос, тя знаеше, че отговорът може да отнеме месеци, ако не и години.

Прикачи статията към един имейл и се приготви да я изпрати; пръстът й се спря над клавиша

enter

.

Натисна го.

После се облегна назад в стола си с шумна въздишка, усетила се изведнъж изцедена. С натискането на този клавиш животът й се бе променил. Завинаги.

Том отвори очи. Слънцето хвърляше раирана светлина върху леглото му, някъде отзад се чуваше тихото бибипкане на монитор, а един часовник на стената отброяваше времето. През мъглата на болката той видя, че Сали седи в стола насреща.

— Ти си буден! — Тя скочи и взе ръката му в своята.

Том дори не се опита да вдигне глава.

— Какво…?

Изведнъж си спомни всичко; преследването из каньоните, разбиването на хеликоптера, пожара.

— Сали, как си?

— Много по-добре от теб.

Том се огледа, изненадан от вида на превръзките по тялото си.