Това беше първата стъпка, да разруши организма, който се развиваше върху предметното стъкло. А сега трябваше да разруши останалите венерини частици.
Добави силна основа към киселината, за да я неутрализира и предизвика отлагането на утайка от сол на дъното. Запали спиртна лампа под камината, сложи стъкления съд върху нея и започна да загрява разтвора. След няколко минути цялата течност се бе изпарила, оставяйки само коричка сол. Увеличи силата на пламъка до максимална степен. Изминаха пет минути, после десет, солта започна да се нажежава, когато температурата наближи точката на топене на стъклото. Никоя въглеродна форма, дори фулърина не можеше да издържи на такава температура. В продължение на пет минути държа огнеупорния съд над спиртната лампа, докато той заблестя във виненочервено; едва тогава го свали и го остави да се охлажда.
Оставаше й да направи още едно нещо: най-важното. И то бе да завърши статията, да добави онова, което току-що бе открила. Написа два финални параграфа, обрисувайки с най-сухия научен език, който можеше да си представи, онова, което преди малко бе наблюдавала. Запази го, прочете го още веднъж и се почувства удовлетворена.
Мелъди въздъхна и тихо се прокле за собствената си липса на внимание. Каквото и да представляваха частиците, тя вече бе сигурна, че могат да бъдат много опасни. Не можеше да се каже какво са в състояние да причинят на жив организъм, на човешко същество. Усети, че я побиват тръпки при мисълта дали не се е заразила. Но то беше невъзможно — частиците бяха прекалено големи, за да са въздушнопреносими, пък и тя толкова старателно ги бе отделила от камъка, останалите бяха надеждно съхранени в хладното му безразличие, на шестдесет и пет милиона години, но все още функциониращи.
Функциониращи.
Това бе наистина проблемът. Каква
е
функцията им? Но още докато си задаваше този въпрос, тя знаеше, че отговорът може да отнеме месеци, ако не и години.
Прикачи статията към един имейл и се приготви да я изпрати; пръстът й се спря над клавиша
enter
.
Натисна го.
После се облегна назад в стола си с шумна въздишка, усетила се изведнъж изцедена. С натискането на този клавиш животът й се бе променил. Завинаги.
Том отвори очи. Слънцето хвърляше раирана светлина върху леглото му, някъде отзад се чуваше тихото бибипкане на монитор, а един часовник на стената отброяваше времето. През мъглата на болката той видя, че Сали седи в стола насреща.
— Ти си буден! — Тя скочи и взе ръката му в своята.
Том дори не се опита да вдигне глава.
— Какво…?
Изведнъж си спомни всичко; преследването из каньоните, разбиването на хеликоптера, пожара.
— Сали, как си?
— Много по-добре от теб.
Том се огледа, изненадан от вида на превръзките по тялото си.






