ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Обаче не знам къде.

Диондра се олюля, затвори едното си око и погледна към будилника си.

— Майка ти стои ли будна до късно, ще бъде ли будна сега?

— Ако полицията е там, да. — Ако не, тя щеше да спи като пън, дори да е уплашена до мозъка на костите си. Това им беше стара семейна шега — майка им никога не посрещаше Нова година, защото заспиваше преди полунощ.

— Отиваме там и ако не видим полицейска кола, влизаме. Ще вземеш парите, ще си приготвиш малко дрехи и офейкваме оттук.

— И после какво?

Диондра се приближи до него и го потупа по още парещата буза. Гримът й се беше разтекъл по лицето, обаче той въпреки това усети прилив на… какво? На обич? На сила? На нещо. Прилив, чувство, нещо хубаво.

— Бен, миличък, аз съм майката на детето ти, нали? — Той кимна лекичко. — Добре, тогава ме изведи от града. Нека да се махнем. Не мога да го направя без теб. Трябва да тръгваме. На запад. Можем да спим на открито, в колата, каквото и да е. Иначе ще влезеш в затвора, а мен баща ми ще ме убие. Нали не искаш детето ти да е сирак? Не и ако има друг изход? Така че да тръгваме.

— Не съм направил онова, в което ме обвиняват, не съм — прошепна Бен най-сетне, а Диондра се облегна на рамото му и няколко къдрави кичура се промъкнаха в устата му.

— На кого му пука? — каза тя, долепила лице към гърдите му.

Сега

— Либи, забеляза ли? Мамка му, забеляза ли? — подскачаше Лайл на седалката.

— Какво?

— Псевдонимът на Диондра, който е използвала през цялото време, забеляза ли?

— Поли Палм, и какво?

Лайл се хилеше, дългите му зъби бяха най-светлата част от тялото му в тъмната кола.

— Либи, кое име беше татуирал брат ти на ръката си? Спомняш ли си имената, които обсъждахме? Моли, Сали и другото, което ми звучеше като име на куче?

— О, боже.

— Беше Поли, нали?

— О, боже — казах отново аз.

— Искам да кажа, това не е съвпадение, нали?

Разбира се, че не беше. Всеки, който пази тайна, няма търпение да я сподели. Това беше начинът на Бен да го направи. Уважение към тайната си приятелка. Обаче не можеше да използва истинското й име за татуировката, госпожица изчезваща Диондра. Затова беше взел името, с което тя се забавляваше. Представих си как прокарва пръсти по подутите линии, кожата все още го боли, горд е. Поли. Може би беше романтичен жест. А може би бе в нейна памет.

— Чудя се откога ли е татуировката — каза Лайл.

— Всъщност не изглеждаше толкова стара — отвърнах. — Все още беше, знам ли, ярка, изобщо не беше избледняла.

Лайл измъкна лаптопа си и го закрепи на долепените си колене.

— Хайде, хайде, трябва ми сигнал.

— Какво правиш?

— Не мисля, че Диондра е мъртва. Според мен е в изгнание.