Обаче не знам къде.
Диондра се олюля, затвори едното си око и погледна към будилника си.
— Майка ти стои ли будна до късно, ще бъде ли будна сега?
— Ако полицията е там, да. — Ако не, тя щеше да спи като пън, дори да е уплашена до мозъка на костите си. Това им беше стара семейна шега — майка им никога не посрещаше Нова година, защото заспиваше преди полунощ.
— Отиваме там и ако не видим полицейска кола, влизаме. Ще вземеш парите, ще си приготвиш малко дрехи и офейкваме оттук.
— И после какво?
Диондра се приближи до него и го потупа по още парещата буза. Гримът й се беше разтекъл по лицето, обаче той въпреки това усети прилив на… какво? На обич? На сила? На нещо. Прилив, чувство, нещо хубаво.
— Бен, миличък, аз съм майката на детето ти, нали? — Той кимна лекичко. — Добре, тогава ме изведи от града. Нека да се махнем. Не мога да го направя без теб. Трябва да тръгваме. На запад. Можем да спим на открито, в колата, каквото и да е. Иначе ще влезеш в затвора, а мен баща ми ще ме убие. Нали не искаш детето ти да е сирак? Не и ако има друг изход? Така че да тръгваме.
— Не съм направил онова, в което ме обвиняват, не съм — прошепна Бен най-сетне, а Диондра се облегна на рамото му и няколко къдрави кичура се промъкнаха в устата му.
— На кого му пука? — каза тя, долепила лице към гърдите му.
Сега
— Либи, забеляза ли? Мамка му, забеляза ли? — подскачаше Лайл на седалката.
— Какво?
— Псевдонимът на Диондра, който е използвала през цялото време, забеляза ли?
— Поли Палм, и какво?
Лайл се хилеше, дългите му зъби бяха най-светлата част от тялото му в тъмната кола.
— Либи, кое име беше татуирал брат ти на ръката си? Спомняш ли си имената, които обсъждахме? Моли, Сали и другото, което ми звучеше като име на куче?
— О, боже.
— Беше Поли, нали?
— О, боже — казах отново аз.
— Искам да кажа, това не е съвпадение, нали?
Разбира се, че не беше. Всеки, който пази тайна, няма търпение да я сподели. Това беше начинът на Бен да го направи. Уважение към тайната си приятелка. Обаче не можеше да използва истинското й име за татуировката, госпожица изчезваща Диондра. Затова беше взел името, с което тя се забавляваше. Представих си как прокарва пръсти по подутите линии, кожата все още го боли, горд е. Поли. Може би беше романтичен жест. А може би бе в нейна памет.
— Чудя се откога ли е татуировката — каза Лайл.
— Всъщност не изглеждаше толкова стара — отвърнах. — Все още беше, знам ли, ярка, изобщо не беше избледняла.
Лайл измъкна лаптопа си и го закрепи на долепените си колене.
— Хайде, хайде, трябва ми сигнал.
— Какво правиш?
— Не мисля, че Диондра е мъртва. Според мен е в изгнание.






