ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Ако си в изгнание и трябва да си избереш име, няма ли да се изкушиш да вземеш това, което си използвал преди, нещо, което знаят само неколцина приятели, ваша си шега и частица от… дома? Име, което гаджето ти може да си татуира на ръката и то би означавало нещо за него, нещо дълготрайно, което може да гледа. Хайде де! — тупна той лаптопа.

Читать дальше

Пътувахме още двайсет минути, обикаляхме шосетата, докато Лайл не откри сигнал и затрака по клавиатурата в такт с дъжда, а аз се опитвах да надзърна в екрана, без да ни убия.

Най-накрая той ме погледна с налудничава усмивка, грейнала на лицето му.

— Либи — каза, — може би искаш да отбиеш отново.

Свърнах от пътя близо до Канзас Сити, клаксонът на един камион прозвуча по адрес на моята безразсъдност и туловището му разтресе колата ми, когато премина покрай нея.

Името й беше на екрана: шибаната Поли Палм в Киърни, Мисури. Адресът и телефонният номер бяха там, единствената Поли Палм в цялата страна, с изключение на един салон за маникюр в Шривпорт.

— Наистина трябва повече да използвам интернет — отбелязах.

— Мислиш ли, че е тя? — попита Лайл, взрян в името, сякаш можеше да изчезне. — Трябва да е тя, нали?

— Да проверим. — Извадих мобилния си телефон.

Тя отговори на четвъртото позвъняване точно когато си поемах голяма глътка въздух, за да й оставя съобщение.

— Поли Палм ли е на телефона?

— Да. — Гласът беше прекрасен, с оттенъци на мляко и цигари.

— Диондра Уърцингър ли е?

Пауза. Затвори.

— Ще намериш ли как да стигна до къщата, Лайл?

Лайл искаше да дойде, наистина искаше да дойде, наистина смяташе, че трябва да дойде, но аз просто не мислех, че ще се получи, и не го исках там, затова го оставих в кръчмата „При Сара“, а той се опитваше да не изглежда намусен, докато се отдалечавах с обещанието да се обадя веднага щом си тръгна от Диондра.

— Говоря сериозно, да не забравиш — провикна се той след мен. — Наистина!

Свирнах му с клаксона и потеглих. Той все още викаше нещо след мен, докато завивах зад ъгъла.

Пръстите ми се бяха схванали от стискане на волана. Киърни беше на около четирийсет и пет минути на североизток от Канзас Сити, а адресът на Диондра според конкретните напътствия на Лайл беше на още петнайсет минути от самия град. Знаех, че съм близо, когато започнах да се натъквам на знаци към фермата на Джеси Джеймс и гроба на Джеси Джеймс. Чудех се защо ли Диондра беше избрала да живее в родния град на изгнаник. Заприлича на нещо, което бих направила аз. Минах покрай пресечката към фермата на Джеси — бяха ни водили от училище: тясно студено място, където по време на изненадващо нападение е убит малкият полубрат на Джеси, и си спомням, че си помислих: „Точно като нашата къща“.