Продължих по криволичещ тесен път нагоре-надолу по хълмове и отново в провинцията, където дъсчени къщи се мъдреха насред големи равни парцели, а във всеки двор лаеха вързани кучета. Не видях нито един човек; районът изглеждаше напълно безлюден. Само кучета и няколко коня, а още по-нататък — зелени гори, оставени между къщите и шосето.
Къщата на Диондра се появи след още десетина минути. Беше грозна и наклонена на една страна като вбесена жена с ръце на хълбоците. Нуждаеше се от тази стойка, защото нямаше кой знае какво друго. Беше отдалечена от улицата, приличаше на ратайска квартира в голяма ферма, но друга постройка нямаше, само няколко декара кал от всички страни, хълмиста и неравна, сякаш земята имаше акне. И онзи тъжен остатък от гора в далечината.
Карах по дългия черен път към къщата и се притесних да не заседне колата ми. Какво ли щях да правя, ако това се случи.
Иззад буреносните облаци късното следобедно слънце се показа точно навреме, за да ме заслепи, докато затръшвах вратата на колата и тръгвах към къщата със свит стомах. Когато приближих входната врата, голям опосум изскочи изпод верандата и изсъска. Изгубих самоконтрол заради тази остра бяла муцуна и черните очи, които изглеждаха като нещо, което би трябвало вече да е мъртво. Освен това опосумите са гадни същества. Животинката се затича към храстите, а аз ритнах стълбите, за да се уверя, че няма и други, след което се качих. Разкривеният ми десен крак се раздвижи в ботуша. Близо до вратата висеше капан за сънища и гравираните му животински зъби и пера подрънкваха.
Точно както дъждът изважда на показ бетонния мирис на града, тук беше повикал миризмата на почва и тор. Миришеше на дом, с който нещо не е наред.
Дълга пауза последва моето почукване на вратата, а след него се приближиха тихи стъпки. Диондра отвори вратата, определено жива. Дори не изглеждаше толкова различно от снимките, които бях виждала. Беше зарязала къдренето на спирали, но все още носеше косата си на дълги тъмни вълни, беше с дебела черна очна линия, от която очите й изглеждаха великденско сини като бонбони. Спиралата й беше двойно нанесена, паякообразна и беше оставила черни петънца по кожата под очите й. Устните й бяха плътни. Лицето и тялото й представляваха серия от нежни извивки: розови бузи с намек за челюст, гърди, които леко преливаха от сутиена, обръч от кожа над колана на джинсите й.
Читать дальше
— О! — възкликна тя, като отвори вратата, а отвътре излезе гореща струя. — Либи?
— Да.
Тя обхвана лицето ми в ръцете си:
— По дяволите, Либи. Знаех си, че някой ден ще ме намериш. Умно момиче. — Тя ме прегърна и ме подържа още малко навън. — Здравей. Влизай.
Влязох в кухня с дневна от едната страна и обстановката ми напомни прекалено много за собствения ми изгубен дом.






