ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Продължих по криволичещ тесен път нагоре-надолу по хълмове и отново в провинцията, където дъсчени къщи се мъдреха насред големи равни парцели, а във всеки двор лаеха вързани кучета. Не видях нито един човек; районът изглеждаше напълно безлюден. Само кучета и няколко коня, а още по-нататък — зелени гори, оставени между къщите и шосето.

Къщата на Диондра се появи след още десетина минути. Беше грозна и наклонена на една страна като вбесена жена с ръце на хълбоците. Нуждаеше се от тази стойка, защото нямаше кой знае какво друго. Беше отдалечена от улицата, приличаше на ратайска квартира в голяма ферма, но друга постройка нямаше, само няколко декара кал от всички страни, хълмиста и неравна, сякаш земята имаше акне. И онзи тъжен остатък от гора в далечината.

Карах по дългия черен път към къщата и се притесних да не заседне колата ми. Какво ли щях да правя, ако това се случи.

Иззад буреносните облаци късното следобедно слънце се показа точно навреме, за да ме заслепи, докато затръшвах вратата на колата и тръгвах към къщата със свит стомах. Когато приближих входната врата, голям опосум изскочи изпод верандата и изсъска. Изгубих самоконтрол заради тази остра бяла муцуна и черните очи, които изглеждаха като нещо, което би трябвало вече да е мъртво. Освен това опосумите са гадни същества. Животинката се затича към храстите, а аз ритнах стълбите, за да се уверя, че няма и други, след което се качих. Разкривеният ми десен крак се раздвижи в ботуша. Близо до вратата висеше капан за сънища и гравираните му животински зъби и пера подрънкваха.

Точно както дъждът изважда на показ бетонния мирис на града, тук беше повикал миризмата на почва и тор. Миришеше на дом, с който нещо не е наред.

Дълга пауза последва моето почукване на вратата, а след него се приближиха тихи стъпки. Диондра отвори вратата, определено жива. Дори не изглеждаше толкова различно от снимките, които бях виждала. Беше зарязала къдренето на спирали, но все още носеше косата си на дълги тъмни вълни, беше с дебела черна очна линия, от която очите й изглеждаха великденско сини като бонбони. Спиралата й беше двойно нанесена, паякообразна и беше оставила черни петънца по кожата под очите й. Устните й бяха плътни. Лицето и тялото й представляваха серия от нежни извивки: розови бузи с намек за челюст, гърди, които леко преливаха от сутиена, обръч от кожа над колана на джинсите й.

Читать дальше

— О! — възкликна тя, като отвори вратата, а отвътре излезе гореща струя. — Либи?

— Да.

Тя обхвана лицето ми в ръцете си:

— По дяволите, Либи. Знаех си, че някой ден ще ме намериш. Умно момиче. — Тя ме прегърна и ме подържа още малко навън. — Здравей. Влизай.

Влязох в кухня с дневна от едната страна и обстановката ми напомни прекалено много за собствения ми изгубен дом.