ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Читать дальше

— Убий го! — кресна Диондра. Трей направи няколко широки подскока в снега, размахвайки крака високо и въртейки брадвата във въздуха. Пееше песни на Сатаната, а после, както си пееше, стовари брадвата върху гърба на животното, прекърши гръбнака му и то рухна в снега. Бен не помръдваше. Помръднеше ли, трябваше да участва, а той не искаше, не искаше да усеща как плътта на бика се разтваря под ръцете му, не защото не беше редно, а защото можеше да му хареса като наркотик — още когато за пръв път пуши трева, разбра, че никога няма да се откаже. Като че ли димът проникна в тялото му, намери си място, останало празно специално за него, и се накъдри там. Можеше да се окаже, че вътре в Бен има място и за това. За усещането да убиваш; можеше да се окаже, че има място и за това, което просто чака да бъде запълнено.

— Хайде, Бен, да не вземеш сега да се уплашиш — провикна се Трей, поемайки въздух на големи глътки след третия, четвъртия и петия удар с брадвата.

Бикът се строполи на една страна и замуча печално, като от други селения, както би ревал динозавър в асфалтово езеро — ужасен, умиращ, слисан.

— Хайде, Бен, убивай. Не си дошъл само да стърчиш, нали! — провикна се Диондра, все едно ставаше дума за най-безполезното нещо на света. Бикът вдигна очи към нея от земята и тя започна да го ръга в челюстта, скърцайки със зъби и крещейки; — Скапаняк! — докато го мушкаше отново и отново, стиснала с една ръка ножа и положила другата върху корема си.

— Чакай, Ди — намеси се Трей и се облегна на брадвата си. — Направи го, Бен. Направи го или ще те нараня, човече. — Очите му още блестяха от наркотика и на Бен му се прииска да беше смръкнал повечко дяволско дихание, искаше му се да не е в това междинно състояние, в което имаше малко здрав разум, но не и страх.

— Това е шансът ти, пич. Бъди мъж. Майката на детето ти е тук и те гледа, тя направи своето. Няма цял живот да бъдеш уплашено безхарактерно момченце, което позволява на хората да го разиграват, да го карат да се страхува. Преди бях като теб, човече, но не искам пак да ставам такъв. Да ми серат на главата. Виж как се държа с теб баща ти. Като със задник. Но човек си получава заслуженото, нали? Мисля, че го знаеш.

Бен пое леден въздух в дробовете си и думите плъзнаха под кожата му, вбесяваха го все повече и повече.

— Хайде, Бен, просто го направи — насъскваше го Диондра.

Бикът вече само се задъхваше, от десетките му рани се стичаше кръв на червени локви в снега.

— Излей яростта си навън, човече, това е ключът към силата. Толкова си уплашен, човече, не ти ли е писнало да се страхуваш?

Бикът на земята беше вече съвсем жалък, полумъртъв, направо отвратителен, помисли си Бен.