ЛЛисторияЕщё одна глава — и целый мирВыбрать историю ↗

Об этой истории

Мрак Гиллиан Флинн На ослепителния ми съпруг Брет Нолан С живота простиха се Дей, защото Бен се оказа злодей: в дяволски пъклен захлас изтреби ги в нощен час. Мишел удуши през нощта, Деби накълца — изтече й кръвта. Мама Пати след туй се затресе — той главата й с пушка отнесе. Бебето Либи някак оцеля, ама за какво след таз беля? Ученическо стихотворение, ок. 1985 г. Сега Има в мен лошотия, съвсем истинска, като вътрешен орган. Ако ми разпорите корема, току-виж се изхлузила навън — месеста и тъмна — и тупнала на пода, та да я стъпчете. Злото е в кръвта на семейство Дей. Нещо не ми е наред. Никога не съм била послушно момиченце, а след убийствата станах още по-лоша. Малкото сираче Либи отрасна начумерено и безгръбначно, обикаляше разни далечни роднини — втори братовчеди, пралели и приятели на приятелите, киснеше по каравани или порутени фермерски къщи из цял Канзас. Ходех на училище с дрехи от по-голямата си сестра: ризи с пожълтели подмишници, панталони с провиснало дъно, нелепо широки и привързани с оръфан колан, пристегнат на последната дупка. На снимките на класа косата ми все не е както трябва, баретите висят на вървите си, все едно са летящи предмети, оплели се в гъсталак, а под очите ми винаги има издути торбички като на пияна хазайка. И може би едва забележима извивка на устните вместо усмивка. Може би. Не бях симпатично дете и се превърнах в много антипатичен зрял човек. Нарисувате ли душата ми, ще се получи драсканица с остри зъби. Беше потискащ дъждовен март, а аз лежах в леглото си и кроях планове да се самоубия — имах си такова хоби. Позволявах си това следобедно мечтание: пушка, устата ми, изстрел, главата ми отскача веднъж, втори път, кръв по стената. Пръски, струи. „Кремация ли искаше тя или погребение? — ще питат хората. — Кой ще дойде на погребението?“ И

Шрифт
Размер шрифта
-
+
Межстрочный интервал
↓
↑

Дум! Представи си как въздухът отеква, как пушката рита рамото като приятелски юмрук, сякаш го хвали: добра работа! А той прегъва пушката, слага нов патрон, навлиза по-навътре в полето, отново я вдига и бам!

Представи си как ушите му кънтят и във въздуха мирише на пушек, а Трей и Диондра този път мълчат, защото Бен стои насред поле от трупове.

Сега

Лайл ми беше оставил девет съобщения, докато бях недостижима в Оклахома, всички с много различен тон: отначало създаваше впечатление на притеснена вдовица, като че ли говореше, стиснал нос, питаше как съм, разиграваше някаква комедия, после звучеше раздразнителен, настойчив и паникьосан, преди отново да си стане същата откачалка като в последното съобщение.

— Ако не ми се обадиш, идвам… и ще настане истински ад! — врещеше той, а после беше добавил: — Не знам дали си гледала „Тумбстоун“.

Бях го гледала, обаче имитацията му на Кърт Ръсел не струваше.

Обадих му се, дадох му адреса си (необикновен избор) и му казах да дойде, ако иска. Някъде зад него чух женски глас да пита кой се обажда, да поръчва на Лайл да ме попита нещо — „просто я попитай, не ставай глупав, попитай я“ — и Лайл побърза да затвори. Може би Магда, която искаше сведения за Ранър? Бих й ги дала. Всъщност дори исках да говоря или да си легна в леглото и да не ставам още десет години.

Докато чаках, си подготвих косата. На път за вкъщи след срещата с Бен си бях купила боя от магазина. Смятах да се направя руса, както обикновено, обаче накрая си тръгнах с червена боя, от чиято опаковка шикозно се усмихваше рижа мадама. По-лесна поддръжка, да, винаги съм предпочитала по-лесната поддръжка. Освен това си мислех за тази промяна още откакто Бен подметна колко много приличам на майка ни, идеята ми се струваше неустоима — мислех как ще цъфна пред караваната на Даян като една възкръснала Пати Дей и може би това ще е достатъчно, за да ме пусне да вляза. Мътните да я вземат Даян, че не отговори на обаждането ми.

Намазах главата си с червени химикали, които миришеха на нещо, което лекичко гори. Оставаха ми още четиринайсет минути, когато на вратата се звънна. Лайл. Подранил, разбира се. Втурна се вътре, нареждайки какво огромно облекчение било да получи новини от мен, после се дръпна.

— Какво е това, боя за коса ли?

— Пак що стана червенокоса.

— О, боже. Ами хубаво. Естествено.

За тринайсетте минути, които ми бяха останали, разказах на Лайл за Ранър и за Диондра.

— Добре — каза той и се извърна наляво, с ухото си към мен, обичайната му поза за слушане и мислене. — Значи Бен смята, че онази нощ се е върнал вкъщи за малко, скарал се е с майка ти, после отново е излязъл и след това не знае нищо.

— Според Бен — кимнах.